Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Няма, Уолтър, няма. Можете хич да не ме споменавате — инспекторът застана пред решетката, огледа хълцащия княз. — Докторе, имате ли във вашата чанта ампула морфин и спринцовка?
— Разбира се.
Онокоджи се разгъна и умолително погледна Асагава.
— Е, ваше сиятелство, ще разговаряме ли? — приятелски го попита инспекторът.
Арестантът кимна, облиза пресъхналите си лилави устни.
Ераст Петрович се мръщеше, но мълчеше — в момента командваше японският инспектор.
— Благодаря, докторе — каза Асагава. — Заредете спринцовката и ми я дайте. И можете да вървите да си почивате.
На Туигс явно не му се тръгваше. Той любопитно оглеждаше вързания човек, бавно ровеше в чантата си, не бързаше да отреже ампулата, дълго разглежда спринцовката.
Никой не смяташе да посвещава лекаря в тайните на задкулисната политика, то се случи от само себе си.
— Хайде де, по-бързо! — развика се князът. — За Бога! Защо се бавите? Една малка инжекция и ще ви разкажа за Суга всичко, което знам!
Туигс тутакси наостри уши.
— За кого? За Суга ли? Интенданта на полицията? Какво е направил?
Нямаше как, наложи се да обясняват. Така групата, разследвала странната смърт на капитан Благолепов, отново се събра в пълен състав. Само че положението им вече беше друго — не бяха официални дознатели, а по-скоро заговорници.
След като развързаха арестанта и му направиха инжекция, той почти веднага възвърна розовия цвят на лицето си, започна да се усмихва, стана безцеремонен и разговорлив. Говореше много, но съществените неща, които разказа, бяха малко.
По думите на Онокоджи новоназначеният интендант на полицията бе взел участие в заговора срещу великия реформатор поради обида — бил оскърбен, че трябва да се подчинява на някакво жалко аристократче с дебели връзки. Бидейки човек умен и хитър, Суга изградил интригата по такъв начин, че да постигне едновременно две цели: да отмъсти на министъра, който не беше го оценил достойно, и да стовари отговорността върху непосредствения си началник, за да заеме мястото му. С всичко това се справил отлично. Хората, естествено, приказват какво ли не, но мъртвият лъв престава да бъде цар на животните и се превръща в най-обикновена мърша, затова покойният Окубо не интересува вече никого. Във висшите сфери са задухали нови ветрове, любимците на убития министър освобождават местата си за протежетата на противоположната партия.
— Участието на Суга в заговора слух ли е, или е д-достоверен факт? — попита Фандорин, разочарован от това лекомислено бърборене.
Князът сви рамене.
— Доказателства няма, разбира се, но моите сведения обикновено са точни, инак досега отдавна да съм умрял от глад. Оня скъперник Цурумаки, който дължи всичко в тоя живот на нашето семейство, ми плаща толкова мизерна издръжка, че едва стига за няколко прилични ризи.
Пет хиляди йени месечно, спомни си Фандорин. Двайсет вицеконсулски заплати.
— А кой ръководи заговора? От кого Суга е получил за награда имението Такарадзака?
— Сацумските самураи създадоха цяла организация, чиито членове се бяха заклели да унищожат „предателя“ Окубо. Тия хора се подготвяха за дълъг лов, събраха се толкова пари, че биха стигнали за цяла дузина имения.
По-нататъшният разпит не донесе нищо ново. Онокоджи повтаряше едни и същи неща, през цялото време се отклоняваше към светските клюки и окончателно обърка следователите.
В крайна сметка те проумяха, че повече няма да научат нищо полезно, оттеглиха се настрана и се опитаха да изградят план за по-нататъшни действия.
— Не разполагаме с нищо освен сигурността, че Суга е виновен, и някои детайли, които обаче не са подкрепени с доказателства — кисело изрече Ераст Петрович, който вече не се съмняваше, че напразно е забъркал цялата тая каша.
Хитроумната и съмнителна от нравствена гледна точка операция не даде почти нищо.
Асагава също бе мрачен, но не губеше решимост.
— И все пак не можем да отстъпваме. Суга трябва да си плати за злодеянията.
— Ами ако постъпим по следния начин? — предложи Локстън. — Интендантът получава анонимно писмо, в което се казва: „Мислиш се за най-хитрия, обаче си вътре с двата крака. Разполагам с някои неща за теб. Хич не ми пука за Окубо, там му е мястото, но на мен адски ми трябват пари. Ела еди-кога си еди-къде си, за да направим размяната: аз ти предавам уликата, а ти на мен — десет хилядарки, да речем.“ За достоверност ще разкажем в писмото някои подробности: и за откраднатите рапорти, и за мундщука, и за имението. Суга непременно ще се панира и ще иска да види какъв е тоя изнудван и с какво разполага. Ако не изпрати на уреченото място полицейски отряд, а се яви лично, ще се издаде с все парцалите. Как ви се струва планът? — сержантът горделиво погледна другарите си. — Бива ли си го?