Окото на голема

Потънахме в тъмнината, над океана от оранжеви светлини, надолу към улицата, където момчето и аз се бяхме подслонили в нощта на пожара у Ъндъруд. Разрушената библиотека все още бе там: виждах огромния й корпус, притиснат между светлините на по-малките магазини наоколо. Състоянието на сградата малко се беше влошило през тези години и на едно място, където голямата стъклена капандура бе паднала, сега зееше значителна дупка. Птицата рок намали размерите си с приближаването, внимателно прецени ъгъла и мушна момичето с краката надолу, сякаш пускаше писмо. Снижихме се в помещение, прилично на пещера, осветено тук-там от лъчи лунна светлина. Чак след като отминахме остатъците от зидарията по пода на безопасно разстояние, си позволих да пусна товара си95. Падна с писък и леко се завъртя.

Аз кацнах малко по-встрани и за пръв път я огледах както трябва. Определено беше същото момиче — момичето от уличката, което се бе опитало да свие амулета. Сега изглеждаше по-възрастна, по-слаба и по-изморена, лицето й беше сиво и изпито, а очите подозрителни. Реших, че последните няколко години са били трудни за нея; а последните няколко минути — определено жестоки. Едната й ръка висеше безжизнено, рамото й беше срязано и покрито с кръв. Но дори и при това положение, предизвикателността в нея беше осезаема: тя се изправи внимателно на крака и с нарочно навирена брадичка ме изгледа през една колона от сребърна светлина.

— Това не ми харесва много — изстреля тя. — Не можеш ли да ме разпиташ на някое по-чисто място? Очаквах поне Тауър.

— Това е за предпочитане, повярвай ми. — Птицата рок си остреше единия нокът на стената. Не бях в настроение за много разговори.

— Ами, хайде тогава. Къде е Якоб? Къде са магьосниците?

— Ще бъдат тук след малко.

— След малко? Що за организация е това? — Тя постави ръце на хълбоците си. — Мислех, че би трябвало да сте изключително ефикасни. Всичко това е недогледано.

Вдигнах огромната си перната глава.

— Слушай сега — рекох. — Не забравяй, че току-що те спасих от лапите на нощната полиция. Тук малко благодарности не биха отишли напразно, млада госпожице. — Птицата рок почука многозначително с нокти по пода и я фиксира с онзи поглед, който кара персийските моряци да се хвърлят през борда.

Тя пък ме фиксира с онзи поглед, който кара млякото да се пресече.

— Чупка, демоне! Предизвиквам теб и злобата ти. Ти не ме плашиш!

— Не?

— Не. Ти си просто безполезно дяволче. Перата ти са опърпани и плесенясали.

— Какво? — Птицата рок извърши един бърз оглед. — Глупости! Лунната светлина им придава този блясък!

— Цяло чудо е, че не са опадали. Виждала съм гълъби с по-хубава перушина.

— Слушай сега…

— Унищожавала съм демони с истинска сила! — извика тя. — Мислиш ли, че ще се уплаша от едно възголемичко пиле?

Какво нагло момиче!

— Този благороден рок — казах аз с наранено достойнство, — не е единствената ми форма. Това е само една от стотиците хиляди маскировки, които мога да приемам. Например… — Птицата се поизправи: превърна се, в бърза последователност, в свиреп минотавър с кървясали очи, разпенил се около устата; гранитен гаргойл, тракащ с челюсти; извиваща се змия, плюеща отрова; стенещ призрак; жив труп; летящ ацтекски череп, проблясващ в тъмното. Това представляваше пъстър асортимент от гадости96, ако мога лично аз да отбележа. — Е? — попита черепът многозначително. — Искаш ли да коментираш?