Пътят на кралете (том II)

Нещо разцъфтя в него. Като дълбоко поет дъх, като влята в тялото му горяща течност. В него туптеше мощна вълна — енергия, сила, бодрост. Приличаше на естествения отговор на тялото на опасност, само че сто пъти по-силен.

Каладин хвана Тефт за ръката с невидимо бързо движение. Тефт замръзна.

— Какво правиш? — попита Каладин.

Тефт се усмихваше. Отстъпи и освободи юмрука си.

— В името на Келек — изрече той и разтръска ръката си. — Бива си го захвата ти.

— Защо опита да ме удариш?

— Исках да видя нещо — отвърна Тефт. — Държиш кесията със сфери от Лопен, както и твоята собствена с това, което събрахме напоследък. Повече Светлина на Бурята, отколкото някога си носил, поне тук.

— Какво значение има това въобще? — запита Каладин. Каква бе тази горещина вътре в него, този пламък във вените му?

— Ганчо — каза Лопен смаяно. — Ти светиш.

Каладин се начумери. Той какво…

И тогава го видя. Много слаби, но видими струйки светещ дим излизаха от кожата му. Като парата от котел с гореща вода в студена зимна нощ.

Треперейки, Каладин остави медицинската чанта на широкия ръб на кацата. За миг усети хлад върху кожата си. Какво бе това? Замаян, вдигна другата си ръка и видя излизащите и от нея струйки дим.

— Какво направихте с мен? — попита той и погледна Тефт.

По-старият мостови още се усмихваше.

— Отговорете ми! — Каладин направи крачка и хвана Тефт за ризата. Отче на Бурите, та аз се чувствам силен!

— Нищо не съм направил, момко — отвърна му Тефт. — Ти го правиш от известно време. Видях те как дърпаш Светлина на Бурята, когато беше болен.

Светлината на Бурята. Каладин пусна Тефт и бръкна за кесията със сфери в джоба си. Измъкна я и я отвори.

Отвътре беше тъмна. И петте скъпоценни камъка бяха изтощени. Бялата светлина от кожата му слабо осветяваше торбичката.

— Виж ти — обади се Лопен отстрани. Каладин се обърна и видя хердазиеца наведен и вгледан в медицинската торба. Защо ли това бе толкова важно?

И тогава Каладин го видя. Мислеше, че е поставил торбата на ръба, а всъщност само я беше притиснал до страната на кацата. Чантата бе прикрепена за дървото. Залепнала, висеше, сякаш окачена на невидима кука. Слабо изпускаше светлина, като самия Каладин. Докато той гледаше, Светлината избледня, чантата се откачи и падна на земята.

Каладин вдигна ръка към челото си и гледаше ту изненадания Лопен, ту любопитния Тефт. След това неспокойно огледа двора. Никой не ги гледаше; на слънчевата светлина струйките бяха твърде бледи, та да се видят от разстояние.

Отче на Бурите… какво… как…

Забеляза една позната форма над себе си. Сил се движеше като отвяно от вятъра листо и лениво се подмяташе насам-натам.

Тя го е направила! Какво е направила с мен?

Остави Лопен и Тефт и хукна към Сил. Стъпките му го изтласкваха твърде бързо.

— Сил! — изрева той и спря до нея.

Тя изсвистя, зарея се пред него и от листо се превърна в застанала във въздуха млада жена.