Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Наникъде сме със случай 77. Изпращам ви екип, който да прибере материалите. Приключихте ли с изслушването на свидетелите?
Полицайката отговори, смръщила вежди:
- Открихме нещо ново: жертвата е племенница на бивш полицейски комисар от Париж. Важна клечка! Трябва да се пипа внимателно! Много внимателно, да не стане грешка! Следвайте стриктно процедурата и ще ви освободя от случая при първа възможност...
Галоа затвори телефона със загрижен вид.
- Не изведохте ли кучето в петък вечерта? - попита тя след дълга пауза, която запълни, играейки си да изкривява кламери и да ги изправя.
Жозефин се обърка. Наистина беше излизала да разходи Дю Геклен, минала беше покрай помещението с кофите за боклук, възможно беше да се е разминала с убиеца. Тя остана няколко секунди с отворена уста, пръстите й заплитаха въображаем вълнен конец в опит да си припомни. Тъмният поглед на полицайката не я изпускаше. Жозефин се поколеба. Съсредоточи се и подпря ръце на коленете си, за да не изглежда виновна.
- Направете усилие, госпожо Кортес, важно е. Престъплението е извършено в петък вечерта, тялото е открито в неделя вечерта. Сигурно сте извеждали кучето си в нощта на престъплението. Нищо ли не чухте, нищо странно ли не забелязахте?
Тя успокои ръцете си, които бяха възобновили трескавите си движения, и се съсредоточи върху петъчната вечер. След събранието бе излязла с Льофлок-Пинел и се бяха прибрали пеша, той й беше разказал детството си, как го изоставили някъде в Нормандия, печатницата и... тя се успокои и се усмихна.
- Не, не! Аз взех Дю Геклен в събота сутринта. Колко съм глупава! - изтърси тя с облекчение, сякаш беше избягнала опасност във вид на затворнически прозорци с решетки.
На лицето на капитана се изписа разочарование. Тя прочете още веднъж написаното от Жозефин и заяви, че може да си върви. Щяха да й се обадят, в случай че имат нужда от нея.
В коридора чакаха господин и госпожа Ван ден Брок.
- Смело - пошушна Жозефин, - тя не е лесен събеседник!
- Зная - въздъхна господин Ван ден Брок, - разпитаха ни сутринта и сега ни викат отново!
- Чудя се защо ни повикаха - каза госпожа Ван ден Брок. -Всичко е заради полицайката! Тя ни има зъб.
Смутена, Жозефин излезе на улицата. Невинна съм, но капитанът ме подозира. Дразня я. От самото начало. Защото съм била нападната, а не съм направила оплакване? Смята ме за съучастничка: примамила съм госпожица Дьо Басониер в стаичката за кофите за боклук, затворила съм вратата и съм я оставила в ръцете на убиеца. Дебнала съм, докато той я е ръгал с ножа, и съм се върнала два дни по-късно на местопрестъплението, преструвайки се, че съм открила увитото в мокета тяло. Но защо? Защото Басониер е имала компрометиращи документи за мен. Или за Антоан. Това трябва да е: аз съм помогнала на Антоан да се освободи от тази жена, защото го е заплашвала... Научила е чрез вуйчо си, че Антоан не е мъртъв, открила е, че се занимава с контрабанда на наркотици, че му е било изгодно да го смятат за умрял... Той не е умрял, след като ми краде събраните точки от картата на постоянен клиент на „Интер-марше“. Не е умрял, след като ни изпраща писма и картички. Не е умрял, след като го видях в метрото с червеното поло. Не е умрял, инсценирал е изчезването си. Африканското слънце го е подлудило. Превърнал се е в убиец и Басониер го е надушила.
Измишльотини, бълнувам, укори се тя и седна на терасата на близкото кафене. Сърцето й думкаше, щеше да изхвръкне, блъскаше ли, блъскаше. Ръцете й се изпотиха и тя ги обърса в бедрата си. През три маси, надвесен над бележника си, Льофлок-Пинел нещо пишеше. Покани я с жест.
Носеше хубаво тъмнозелено ленено сако и красиво оформеният възел на зелената му връзка на черни райета изпъкваше. Погледна я развеселен и изтърси:
- Както виждам, и вие сте били на разпит?
- Много неприятна работа - прошепна Жозефин, - ще започна да си мисля, че аз съм я убила!
- А, и вие ли!
- Тази жена разпитва така, че се вледенявам от ужас!
- Да, не е много любезна - потвърди Льофлок-Пинел. - Заговори ме по начин, който бих определил... като рязък. Недопустимо е.
- Сигурно ни подозира всички - въздъхна Жозефин, успокоена, че не е единствената жертва на грубото отношение на полицайката.
- Това, че е била убита в сградата, не означава, че виновникът задължително е някой от нас! Господин и госпожа Мерсон, които бяха разпитани преди мен, бяха възмутени. Сега чакам да видя реакцията на семейство Ван ден Брок... Те се пържат в момента, обещах им да ги изчакам. Трябва да се разберем и да не позволяваме подобно отношение. Скандално е!