Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Евентуални предишни нападения, има ли я в базата данни... Рутинна проверка!
Той направи знак на капитана и двамата се оттеглиха в дъното на двора. Погледът на прокурора се спря на Жозефин. Вероятно капитанът му съобщаваше, че тя е станала обект на нападение преди шест месеца и е чакала цяла седмица, преди да отиде в участъка и да подаде оплакване.
- Със случая ще се заемат криминалистите - обяви прокурорът. - Но вие започнете проучването, разпитайте този-онзи, после криминалния отдел ще поеме случая... Ще говоря със следователя.
Капитанът кимна с непроницаемо изражение.
- Ще се наложи да я разпитате отново - добави прокурорът, без да откъсва поглед от Жозефин.
Защо ме зяпат така? Да не си въобразяват, че съм го направила аз или че съм съучастничка! Отново почувства как я залива ужасно чувство за вина. Нищо не съм сторила! - идеше й да извика заради този втренчен поглед на прокурора.
Край спрелите полицейски коли пред сградата се бяха насъбрали доста съседи, които се опитваха да зърнат трупа и се пляскаха по бедрата, повтаряйки: „Не мога да повярвам! Не мога да повярвам! Какво нещо е животът, днес си тук, утре те няма!“ Побелял възрастен господин твърдеше, че я познавал от мажа, някаква жена, тъпкана с ботокс, измърмори, че нямало да съжалява за загубата, „ужасна до-садница!“, а друга попита: „Сигурни ли сте, че е мъртва?“ „Точно колкото съм сигурен, че вие сте жива!“ - се тросна синът на госпожа Пинарели. Жозефин се сети за Зое и попита дали може да се качи вкъщи.
- Не и преди да ви разпитат! - отговори със заповеднически тон капитанът.
Първа беше Ифижени, после дойде нейният ред. Разказа за събранието на съсобствениците от петък, заяжданията с господата Мерсон, Льофлок-Пинел и Ван ден Брок. Полицайката си водеше бележки. Жозефин добави и това, което й бе разказал господин Мерсон за двете нападения, на които станала жертва госпожица Дьо Басониер. Тя държеше да уточни, че не е била очевидец на случилото се. Видя как капитанът си записва в бележника „да се пита господин Мерсон“.
- Може ли да се прибера? Малката ми дъщеря ме чака...
Капитанът я пусна, без да попита в кой вход на сградата и на кой
етаж живее, нареди й да се яви в участъка, за да подпише показанията си.
- А, за малко да забравя - заяви тя, повишавайки тон, - вие къде бяхте в петък вечер?
-Вкъщи... Защо?
- Въпросите задавам аз.
- Прибрах се от общото събрание заедно с господин Льофлок-Пинел към девет часа и прекарах вечерта у дома.
- Дъщеря ви беше ли с вас?
- Не. Беше слязла в мазето заедно с други младежи от кооперацията. В мазето на Пол Мерсон. Вероятно се е прибрала към полунощ.
- Към полунощ значи... Не можете да кажете със сигурност?
- Не погледнах часовника.
- Не си ли спомняте филма, който може да сте гледали по телевизията, или евентуално да сте слушали някое предаване по радиото? - продължи капитанът.
- Не... Това ли е всичко? - попита Жозефин.
- Засега!
Наистина има нещо в мен, което я дразни, си каза за пореден път Жозефин, докато чакаше асансьора.
Зое не се беше прибрала, а Ирис лежеше на канапето пред телевизора, притиснала слушалката на телефона между ухото и рамото си. На екрана Селин Дион с гъгнив глас разкриваше душата си пред водещия Мишел Дрюкер.
Тази неделя, 24 май, на връщане от киното Гаетан и Зое се разделиха на входа на градинката пред кооперацията. „Баща ми ще ме убие, ако ни види! Ти върви напред, аз след теб.“ Бяха се целунали за последно, бяха се откъснали от прегръдката си и Зое вървеше заднешком, за да се гледат колкото може по-дълго.
Щастлива съм, толкова съм щастлива! - изумяваше се Зое, минавайки през тъмната градинка, вдишвайки с наслада мириса на меката пръст. Всичко е красиво, всичко ухае. Любовта е най-хубавото нещо.
Одеве пред киното ми се случи нещо странно...
Чаках Гаетан, носех пуловера му в чантата си, извадих го, хванах го с две ръце и миризмата ме завладя изведнъж. Неговата миризма. Всеки си има своя миризма. Не знаем откъде идва, не знаем кой я определя, но я разпознаваме. Неговата все още не я познавах, всъщност дори не се бях замисляла за нея. Когато помирисах пуловера му, се почувствах понесена на крилете на щастието. Бързо— пъхнах обратно пуловера в чантата, за да не изчезне миризмата. Тъпо изглежда, но си казах, че любовта е като сърце, преливащо от миризмата на стар пуловер. И това те кара да подскачаш и да
искаш да разцелуваш всички хора. Красивите неща стават още по-красиви, а гадните, за тях не ти пука! Пука ми, че мама се целуваше с Филип! В края на краищата може би тя е влюбена, може и нейното сърце да се е издуло като балон.