Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Зная, зная - отвърна Жозефин, милвайки я по косата.
- Затова си помислих, че ти...
- Че съм умряла?
- Да... Мамо! Мамо!
И двете избухнаха в сълзи, толкова силно се прегръщаха, че не им достигаше въздух. Трудно е за разбиране, въздъхна Зое, прочиствайки нос в майчиното рамо.
- Затова трябва да се говори. Винаги. В противен случай недоразуменията се трупат. Преставаме да се чуваме. Искаш ли да се изясним за Филип?
- Мисля, че се досещам...
- Заради Гаетан ли?
Зое пламна като божур.
- Човек не избира, да знаеш. Понякога любовта те спипва неподготвен и ти изкарва въздуха. Направих всичко, за да избягна Филип.
Зое нави около пръстите си кичур от косата на майка си.
- Онази вечер в кухнята стана съвсем неочаквано... Беше за първи път, Зое, да знеш. И всъщност за последен...
- Страхуваш се да не нараниш Ирис ли?
Жозефин кимна мълчаливо.
- И повече не си го виждала?
-Не.
- И те заболя?
Жозефин въздъхна:
- Да, и още ме боли.
- А Ирис знае ли?
- Мисля, че подозира, но не знае нищо. Тя смята, че тайно съм влюбена в него и че той нехае. Дори не й минава през ума, че някой може да ме погледне...
- Такава си е тя, Ирис, въобразява си, че всичко се върти около нея!
- Тихо, скъпа! Тя ти е леля, освен това сега е в труден момент...
- Престани, мамо, престани, винаги й прощаваш всичко! Прекалено си добра... А това за татко? Истина ли е, историята с крокодила?
- Вече не зная. Ншцо не разбирам...
- Искам да ми кажеш, мамо. Дори да е страшно...
Зое я гледаше строго. Вече не беше малко момиче, а жена. Искаше истината, за да се изгради като личност. Жозефин нямаше право да я лъже. Можеше да смекчи ужасяващата истина, но не и да я крие от нея.
Разказа как преди година Милен й съобщила за смъртта на Антоан, за разследването, проведено от френското посолство, окончателното съобщение за смъртта на Антоан, че официално е вдовица, колета, писмото от приятелите му от „Крокодил Кафе“, всичко, от което следваше, че е мъртъв. Тя не каза „изяден от крокодил“, защото ужасната картина щеше да се запечата в ума на Зое и да я тревожи нощем като страшен кошмар... Спомена за писмата. Премълча за мъжа, когото видя в метрото - не беше сигурна, че е той; и за откраднатите точки от картата за „Интермарше“ - не желаеше да я огорчава, обвинявайки баща й като крадец.
- Затова ти казвам, че нищо не зная...
Отново настъпи объркване, Зое стоеше, приковала очи в пода, с упоритостта на човек, който иска да разбере, но остава без отговор.
- Знаеш ли, скъпа, ако звънне на вратата, ще го пусна тук, няма да го оставя на произвола на съдбата. Аз го обичах, той ви е баща.
Понякога тя си припомняше как Антоан я напусна. Как се беше чудила по какъв начин да живее без него. Кой щеше да избира къде да отидат на почивка, виното, интернет доставчика? Често й се случваше да изпита нужда от партньор. От мъжка подкрепа. В тези случаи си казваше, че мъжът не трябва да напуска жена си...
Зое взе ръката й в своята и седна до нея. Сигурно отстрани приличаха на войнишки жени, очакващи завръщането на мъжете си от фронта, без да знаят дали ще си дойдат.
- Трябва да прочетем изключително внимателно следващото писмо - заяви Зое. - Ако е някой от приятелите му от кафене „Крокодил“, който го прави за забавление, ще го разкрием по почерка...
- Почеркът е на баща ти. Аз вече проверих... Или е страхотно сполучливо подправен! Можеш ли да ми обясниш защо някой ще си играе да ни погажда такива номера? - попита Жозефин, внезапно смазана от безбройните подозрения, които се въртяха в главата й.
- Нали знаеш, хората стават все по-луди, мамо...
Кафявите очи на Зое потъмняха още повече. Жозефин се изплаши. Дали изчезването на баща й, мисълта за отсъствието му, която бавно и неотклонно си пробиваше път, са й помогнали да стане по-зряла и да отхвърли детската невинност с пренебрежително свиване на рамене? Или първите любовни терзания?
- Заради кого се бяха струпали хората долу в двора? - продължи Зое, върнала се отново в действителността.
- Госпожица Дьо Басониер. Оказа се, че тялото й е в помещението с кофите за боклук.
- Аха - отвърна Зое. - Да не е получила криза?
- Не. Предполага се, че е била убита...
- Ау! Престъпление в кооперацията! Ще пишат за нас по вестниците!
- Това ли е най-важното според теб?
- Не ми харесваше, няма смисъл да се преструвам. Постоянно ме гледаше така, сякаш съм уличница!
На сутринта Жозефин трябваше да отиде в участъка, за да подпише показанията си. Всички обитатели бяха привикани един по един. Всеки трябваше да разкаже точно и подробно какво е правил в нощта на престъплението. Капитанът й подаде вчерашните показания. Жозефин ги прочете и се подписа. Докато четеше, забила поглед в листа, телефонът на полицайката иззвъня. Мъж, навярно някой началник, говореше със силен глас. Жозефин неволно го чу да казва: