Избрани творби в два тома. Том втори

�а съпругите на посланиците и министрите, след като с реверанс изпроси разрешение за това от мъжете им, защото, както му бяха казали неговите наемници, на това се гледало с добро око във Версай, още повече, че той го изпълни с голямо кавалерско изящество, след което седна в един ъгъл, съсредоточено загледан в танците, и като клатеше одобрително глава, казваше: много добре, много добре танцуват тези европейски контета, тъй си говореше той — на всекиго заслуженото; и продължаваше да си седи в старото кресло, забравен от всички, и само аз забелязах как един от адютантите му доливаше чашата с шампанско след всяка глътка, и с течение на времето той ставаше все, по-напрегнат и невъздържан, отколкото беше обикновено, откопчаваше по едно копче на просмуканата си от пот куртка и всеки път, когато се въздържаше да не се оригне, напрежението излизаше през очите му, хълцаше сънливо, майко мила, и изведнъж в една от паузите между танците с голяма мъка се надигна, разкопча и последните копчета на куртката си, после копчетата на цепката на панталона и с посърналия си маркуч на хищник изпръска парфюмираните деколтета на съпругите на посланиците и министрите, обливаше с киселата урина на пияница-военен деликатните муселинени скутове, корсажите от златен брокат, ветрилата от щраусовите пера и сред настъпилата паника безстрастно пееше: аз съм неуспял любовник, който в твоята градина розите сега полива, о изящни рози, пееше той и никой не се осмеляваше да го възпре, дори самият президент; нали си знаех, че имам повече власт от всеки от тях поотделно, но много по-малко от двама, когато заговорничат; но той все още не съзнаваше, че вижда другите такива, каквито са, а те никога не можеха да предугадят скритите помисли на стареца от гранит, чието спокойствие беше подходяща маска за неговото безгранично благоразумие и неизмеримата му готовност да чака; ние виждахме само печалните очи, стиснатите устни, ръката на целомъдрена девица, която дори не потрепна върху дръжката на сабята в онова злокобно пладне, когато му донесоха вестта: господин генерал, командуващият Нарсисо Лопес, замаян от марихуана и мастика, се е затворил в нужника с един кавалерист от президентската гвардия и го възбудил, както си искал, със средствата на най-пламенните жени; когато най-после дойде на себе си, стоеше на четири крака, с глава, напъхана в зловонните изпарения на нужника, повръщайки от унижение, и тогава вдигна във въздуха драгуна с вид на Адонис и го забучи като пеперуда с пиката върху пролетния гоблен в приемната зала; и никой не посмя да го свали оттам през следващите три дена, горкия човек; защото той не правеше нищо друго, освен да следи бившите си другари по оръжие да не съзаклятничат, без да се бърка в личния им живот, уверен, че те самите ще се унищожат взаимно още преди да му донесат вестта, че се наложило да убият генерал Хесукристо Сенчес и членовете на охраната му го цапардосали с един стол в момента, когато получил пристъп на бяс; ухапала го котка, горкия човек; едва повдигна очи от доминото, когато му пошепнаха на ухото вестта, че генерал Лотарио Серено се бил удавил, защото конят му умрял внезапно, докато преминавал една река, горкият човек; едва трепна с клепачи, когато му донесоха новината: господин генерал, генерал Нарсисо Лопес напъхал една топка динамит в задника си и станал на парчета, защото не могъл да преживее срама от непреодолимата си педерастия; а той пак казваше: горкият човек, сякаш нямаше нищо общо с тези позорни кончини, и за всички издаваше един и същ декрет — да им бъдат отдадени посмъртни почести, обявяваше ги за герои, загинали при изпълнение на служебния си дълг, и ги погребваше в националния пантеон с големи салтанати, всички по един и същ начин, защото отечество без герои е като къща без прозорци, казваше той, и когато в цялата страна бяха останали не повече от шестима генерали, той ги покани в президентския дворец да отпразнуват рождения му ден на другарски гуляй, всички до един, господине, в това число и генерал Хасинто Алгарабия, най-тъмният и най-коварният, който се перчеше, че има син от собствената си майка, и пиеше само дървен спирт с барут; бяхме сами с него в балната зала, както правехме в добрите времена, господин генерал, всички без оръжие като млечни братя; затова пък съседната зала беше натъпкана с охрана; всички носеха подаръци, предназначени за единствения от нас, който умее да ни разбира; тъй казваха те, искайки да кажат всъщност, че беше единственият, който знае как да ги прикотка, единственият, който успя да откъсне от неговата далечна гвардия в планините легендарния генерал Сатурно Сантос, чистокръвен индианец, подозрителен, който винаги си ходеше, както го е майка родила, здраво стъпваше по земята, такива сме ние, енергичните мъже, не можем да дишаме, ако не усещаме здраво земята под себе си; той дойде с пелерина, по която бяха изрисувани странни животни с ярки цветове, пристигна сам, той винаги ходеше сам, без охрана, влизането му беше предшествувано от някакъв мрачен полъх и единственото оръжие, което носеше, беше мачетето за рязане на тръстика, което отказа да свали от пояса си, защото не било бойно оръжие, а работно сечиво; той ми донесе орел, дресиран да се бие във войните между хората, донесе и арфата, майко моя, този свещен инструмент, чиито звуци предотвратяваха бурята и ускоряваха циклите на реколтата, а генерал Сатурно Сантос докосваше струните й с изкуство, което извираше от сърцето му, събуди у всички нас носталгия по пълните с ужас нощи на войната, майко; миризмата на кучешка краста от войната ни възбуди, събуди отново в душите ни песента от войната за златната лодка, която трябваше да ни води, и те пееха в хор с цялата си душа, майко; върнах се от моста, окъпан в сълзи, майко, а те пееха, а през това време изядоха една пуйка, пълнена със сливи, и половин прасенце и всеки пиеше от собствената си бутилка, всеки от собственото си питие, всички освен него и генерал Сатурно Сантос, които никога през живота си не бяха опитвали нито капка алкохол, нито бяха пушили, нито бяха яли повече от това, което им е необходимо, за да живеят; в моя чест изпяха в хор песничките на цар Давид, с които будят децата, плачеха и пееха всички възможни поздравителни песни за рожден ден, които се пееха, преди консулът Ханеман да дойде с новината, господин генерал, за фонографа с фуния, който свири песента „Хепи бъртдей“; пееха полузаспали, полумъртви от пиянството, без да се интересуват повече от мълчаливия старец, който, щом удари дванадесет, откачи лампата и излезе да направи оглед на къщата, преди да си легне, навик му беше останал от казармата, и когато на връщане мина през балната зала, видя за последен път шестимата генерали, свити на кълбо върху пода, прегърнати, безжизнено отпуснати, охранявани от петима телохранители, които се дебнеха помежду си, защото, дори заспали и прегърнати, те се страхуваха един от друг почти толкова, колкото всеки от тях се страхуваше от него и колкото той се страхуваше от двама в съзаклятничество; той отново закачи лампата на горния праг и сложи трите мандала, трите ключалки и трите резета в спалнята си, тръшна се на пода, по корем, свил дясната ръка вместо възглавница, и в този момент основите на къщата се разтърсиха от общия взрив на всички оръжия на охраната, стреляли едновременно, отведнъж, по дяволите, без да се чуе друг, междинен звук, без писък, и втори път, край, свърши се тая история, остана само дъх на барут в тишината на света; остана само той, спасен завинаги от непрекъснатия гнет на властта, когато още е първата дрезгавина на новия ден видя как слугите газеха кървавото блато в балната зала, видя майка си Бендисион Алварадо, която, потресена от ужас, гледаше как стените са подгизнали от кръв, колкото и да ги подсушаваха с вар и пепел, а от килимите продължаваше да блика кръв, колкото и да ги изстискваха, по коридорите и канцелариите течеше все повече кръв, въпреки че ги миеха отчаяно, за да прикрият размерите на клането на последните наследници на нашата война, които според официалното съобщение били убити от собствената си обезумяла охрана, и телата им, покрити с националното знаме, задръстиха пантеона на героите, като им бе направено погребение, достойно за епископи, и впрочем нито един от охраната не можа да се измъкне жив от кървавата клопка, нито един, господин генерал, с изключение на генерал Сатурно Сантос, който беше брониран със своите плитки с амулети и познаваше тайните на индианците да се превъплъщават в каквото си пожелаят, проклети да са; може да се превърне в щитоносец, в блато, господин генерал, може да се превърне в мълния; и той разбра, че това е истина, защото най-ловките негови следотърсачи още от миналата Коледа бяха изгубили следите му, най-дресираните кучета роботърсачи го търсеха в противоположна посока; беше го видял превъплътен в образа на царя с меч в картите на врачките си; наистина беше жив, спеше през деня и пътуваше през нощта през безводни и мочурливи дефилета, като оставяше след себе си диря от проповеди, които объркваха понятията на преследвачите му и изморяваха волята на неприятелите му; но той не се отказа от търсенето нито за миг, нито през деня, нито през нощта, и тъй минаваха година след година, докато много години след това един ден видя от прозорчето на президентския влак огромно множество от мъже и жени с децата им, с доби�