Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Още щеше да е с мен, ако не беше пратил да го повикат — отвърнах. В тона ми имаше намек за упрек. Жестоко ми се струваше своеволието му, че без предупреждение прати момчето да живее с мен цели месеци, а после също така внезапно ми го отне.
— През последните две години Тарик завърши обучението си за Корана в нашето училище, а сега напредна с теб и в английския. Време му е да заеме мястото си в колежа и според мен е чудесно подготвен.
Тонът на Кадербай бе благ и търпелив. Обичливата и поразвеселена усмивка в очите му ми въздействаше толкова силно, колкото силните му ръце държаха раменете на сериозното и вглъбено момче пред него.
— Знаеш ли, Лин — рече той тихо, — ние имаме една поговорка на езика пущу. Значението й е, че ти не си мъж, докато не отдадеш цялата си обич, искрено и свободно, на едно дете. И не си добър човек, докато не спечелиш в отговор, искрено и свободно, обичта на дете.
— Тарик е добре — казах аз и се изправих, за да се ръкуваме за довиждане. — Той е добро момче и ще ми липсва.
Не бях единственият, на когото щеше да липсва. Той беше любимец на Касим Али Хюсеин. Първенецът често го посещаваше и го водеше със себе си на обиколките из бордея. Джитендра и Радха го бяха разглезили с обичта си. Джони Пурата и Прабакер го понасяха добродушно и го бяха включили в седмичната си игра на крикет. Дори и Абдула се беше привързал към малкия. След Нощта на дивите кучета той посещаваше Тарик по два пъти седмично, за да го учи на изкуството на боя с пръчки, ножове и с голи ръце. Често ги виждах през тези месеци: силуетите им, изрязани на хоризонта като фигури от театър на сенките, докато се упражняваха на тясното пясъчно плажче до бордея.
Ръкувах се с Тарик последен и се вгледах в сериозните му искрени черни очи. Спомените от последните три месеца заподскачаха по гладката повърхност на мига. Спомних си първото му сбиване с едно от момчетата от коптора. Много по-едрото дете го беше съборило на земята, но Тарик го пропъди само със силата на очите си, като с поглед го принуди да се засрами. Другият се пречупи и се разрева. Тариг го прегърна загрижено и близкото им приятелство вече бе свършен факт.
Спомних си въодушевлението на Тарик от уроците по английски, които му провеждах, как той скоро стана мой помощник и започна да помага на другите деца, които също дойдоха да учат. Видях го как се бори редом с нас по време на първото наводнение от мусона, докато копаехме отводнителна канавка в каменистата земя с пръчки и голи ръце. Спомних си как лицето му надникна през разхлопаната врата на колибата ми един следобед, докато се опитвах да пиша.
— Да! Какво има, Тарик? — попитах го раздразнено.
— О, извинявай! — отвърна ми той. — Искаш да си самотен ли?
Излязох от къщата на Абдел Кадер Хан и поех по дългия обратен път към бордея, сам и натъжен от отсъствието на малкия. Бях някак си по-маловажен, изведнъж бях по-малко ценен за външния свят и това се натрапваше в съзнанието ми. Спазих уговорката си за среща с немските туристи в хотела им, съвсем близо до джамията на Кадербай. Бяха млада двойка и за пръв път пътуваха до субконтинента. Искаха да спестят пари, като обменят на черно германските си марки и да си купят хашиш — или чарас, както го наричат в Индия — за пътешествието си из страната. Бяха прилична щастлива двойка — невинни, щедри по душа и подтиквани от духовните тайни на Индия. Смених им парите срещу комисиона и уредих покупката на чарас. Бяха ми особено благодарни и искаха да ми платят повече, отколкото бе договорката. Отказах — сделката си е сделка, в края на краищата, а после приех поканата им да пушим заедно. Шиломът, който приготвих, беше средно силен за тези от нас, които бяхме живели и работили по улиците на Бомбай, но много по-силен от онзи, с който те бяха свикнали. Двамата така се напушиха, че заспиваха, когато затворих вратата на хотелската им стая, и поех по сънените следобедни улици.
Стигнах по „Мохамед Али Роуд“ до „Махатма Ганди Роуд“ и „Колаба Козуей“. Можех да хвана автобус или някое от многото дебнещи таксита, но обичах да се прибирам пеша. Харесвах тези километри от Чор базар покрай „Крофорд Маркет“, гара Ви Ти, фонтана „Флора“, квартал „Форт“, „Регал Съркъл“ и през „Колаба“ до „Сасун док“, Световния търговски център и Задния залив. Хиляда пъти съм ги изминавал през онези години и те винаги бяха нови, винаги — вълнуващи и винаги вдъхновяващи. Щом обиколих „Регал Съркъл“ и се спрях, за да прегледам афиша за следваща програма пред кино „Регал“, чух някакъв глас да ме вика по име: