Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Линбаба! Хей! О, Лин!
Обърнах се и видях Прабакер, който се подаваше през прозореца на жълто-черно такси. Отидох да му стисна ръката и да поздравя шофьора, братовчед му Шанту.
— Прибираме се вкъщито. Скачай се вътре да те закараме.
— Благодаря, Прабу — усмихнах се. — Ще вървя пеш. Трябва да поспра тук-там по пътя.
— Добре, Лин! — ухили се Прабакер. — Но да не бавиш се много, както понякога многото се бавиш, ако нямаш нищо против да ти го казвам в очите. Днес е особен ден, нали?
Махах, докато усмивката му не се изгуби в гъстака на трафика, и отскочих уплашено, когато една кола изрева със спирачки и едва не ме сгази. Един „Амбасадор“ се бе опитал да задмине някаква по-бавна кола, врязал се бе в тежка дървена количка и я беше наблъскал в едно такси само на два метра от мен.
Катастрофата беше тежка. Човекът, който теглеше количката, беше пострадал сериозно. Виждах, че въжетата, прикрепени към врата и раменете му, го бяха притиснали към количката. Пристегнатото му от тях тяло беше описало салто и главата му се бе ударила силно в твърдата пътна настилка. Едната му ръка беше извита назад под отвратително неестествен ъгъл. Парче от пищялната кост на единия крак стърчеше изпод коляното. А въжетата, същите тези въжета, с които той всеки ден теглеше товара си през града, се бяха омотали около врата и гърдите му и го задушаваха.
Втурнах се заедно с другите, изваждайки ножа си от калъфа, закачен отзад на колана ми. Бързо, но колкото се може по-внимателно разрязах въжетата и измъкнах мъжа от развалините. Беше възрастен, може би на шейсет, но здрав, стегнат и силен. Бързият му пулс бе ритмичен и силен — мощен поток, който щеше да подсигури оздравяването му. Дихателните му пътища бяха чисти и дишаше леко. Когато внимателно отворих очите му с пръсти, зениците му реагираха на светлината. Беше замаян, в шок, но не беше припаднал.
Заедно с още трима мъже го вдигнахме от платното и го положихме на тротоара. Лявата му ръка висеше отпуснато от рамото. Призовах зяпачите да дадат носни кърпи. Препънах ръката му в лакътя и с четири от тях, навързани една за друга, я прикрепих на гърдите му с импровизирана превръзка. Преглеждах счупения му крак, когато яростни викове и писъци откъм катастрофиралите коли ме накараха да се изправя.
Десетима или повече мъже се опитваха да хванат шофьора на „Амбасадор“-а. Той беше грамаден мъж, почти два метра, тежък един път и половина повече от мен и два пъти по-широк в плещите. Стъпил здраво с дебелите си крака в автомобила, той се подпря с една ръка на тавана, а с другата се вкопчи в кормилото. След минута безплодна и отчаяна борба побеснялата тълпа се отказа да се занимава с него и се насочи към човека отзад — набит мъж със силни рамене, но много по-дребен и слаб. Множеството го измъкна от задната седалка и го бутна върху колата. Той вдигна лакти, за да прикрие лицето си, но тълпата го задърпа и го заудря с юмруци.
Двамата мъже бяха африканци. Предположих, че са нигерийци. Докато гледах от тротоара, си спомних шока и срама, който почувствах, когато за пръв път видях подобна разгневена тълпа преди почти осемнайсет месеца, на първия ден от обиколката ми с Прабакер по тъмните места на града. Спомних си какъв безпомощен страхливец се почувствах, когато тълпата понесе съсипаното тяло на мъжа. Тогава си казах, че това не е моята култура, не е моят град и не е моята битка. Осемнайсет месеца по-късно индийската култура беше моя, а тази част на града бе моя собствена. Това беше черноборсаджийски район. Моят район. Работех там всеки ден. Дори познавах някои от хората сред тълпата-убиец. Не можех да позволя това да се случи отново и да не се намеся.
Крещейки по-силно от всички, аз се втурнах сред ревящото множество и започнах да дърпам телата от плътната човешка преса.
— Братя! Братя! Не удряйте! Не убивайте! Не удряйте! — крещях на хинди.
Мъчна работа беше. Повечето се оставяха да ги измъкна. Ръцете ми бяха силни. Мъжете усещаха мощта, която ги изблъсква встрани. Но убийственият им гняв скоро отново ги хвърляше сред суматохата и аз чувствах как юмруците и пръстите им ме удрят и мушкат от всички страни едновременно. Най-сетне успях да се провра до пътника и да го отделя от водачите на мелето. Притиснал отбранително гръб в колата, мъжът вдигна юмруци, сякаш готов да продължи битката. Лицето му бе окървавено. Ризата — разкъсана и оцапана с яркоалена кръв. Очите му бяха широко отворени и побелели от страх, дишаше тежко през стиснати зъби. Ала в стегнатите му челюсти и навъсеното изражение, оголило зъбите му, личеше решимост и смелост. Той беше боец и щеше да се бие до край.