Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
И едва тогава безочливостта на действията ми ме тресна по главата! Не толкова, че бях нарушил условията на пускането ми под гаранция (това и само по себе си не бе никак дребно), колкото начина, по който го бях извършил.
Ако бях тръгнал за Атлантик Сити в някое очукано комби със седемдесетгодишната си майка и джоб, пълен с монети от по двайсет и пет цента, съдията Глийсън вероятно щеше да каже: „Е, добрият син просто е решил да поразходи майка си“, и щеше да ми се размине с най-обикновено предупреждение. Аз обаче бях откраднал сто милиона долара, бяха ми дали втора възможност, а аз какво направих за благодарност? Тръгнах тайно с хеликоптер за Содом и Гомора в Ню Джърси, и то — с непълнолетна манекенка. А за покриване на разходите ми по пътуването взех безлихвен заем от федералното правителство!
— И какво ще стане сега? — попитах с премаляло сърце.
Минаха няколко мига в мълчание, след което Магнум каза:
— Нищо, надявам се. Ще се обадя на Джоел и ще му предам твоето обяснение и ще му кажа, че смятам да уредя въпроса с Алонсо, макар това да не е най-добрият начин за начеване на взаимоотношенията ти с него. — Млъкна за миг. След това: — Въпросът ти обаче е „Ти какво ще направиш?“, нали?
— Точно така — рекох приглушено. — Ти какво ще направиш?
През следващите няколко минути обсъждахме евентуалната ни стратегия, но всъщност нямахме кой знае какъв избор. Най-важното и според двама ни бе да не позволим историята да стигне до ушите на съдията Глийсън. Бил консервативна личност според Магнум, общо взето рационален човек, който цял живот живеел според правилата. И тъкмо от една простъпка като моята можел да му избие балансът.
След края на разговора останах седнал още малко на ръба на спалнята, буквално вдървен от безсилие. Поне хиляда пъти съм казвал на майтап, че съм своят най-голям враг. Само че този път смешната страна липсваше. Пак бях поставил свободата си в опасност, и то за какво? Изобщо не можех да намеря обяснение. Наистина ли бях толкова самоунищожителен? Сигурно не, но гледан отстрани, точно такова впечатление създавах. Кое мое увреждане ме караше да правя такива неща, да предприемам толкова ненормални рискове, дори когато нищо не можех да извлека от тях?
Поех дълбоко въздух и си наредих да престана да се самобичувам. Станалото — станало. Научеше ли съдията Глийсън, моментално щеше да ме хвърли в дранголника — с което автоматично ще изгубя Юлия, ще разбия сърцата на децата си, Графинята ще запраши към Калифорния, ще ми конфискуват „Медоу Лейн“ в мое отсъствие, ще разпродадат мебелите и дрехите ми за жълти стотинки и няма да мога да осъществя намерението си да търгувам с акции — макар разноските ми по Графинята и децата да си останат — та докато ме осъдят след най-малко три години и изляза от затвора няколко години след това, ще съм гол, изоставен, безпаричен, бездомен, а децата ми ще живеят на пет хиляди километра от мен и ще викат „татко“ на Джон Макълусо!
Двадесет и четвърта глава
Богът на съдбата отвръща на удара
Следващите седем дни съвсем ме съсипаха.
Щом приключих разговора с Магнум, веднага се обадих на Пат Мансини. Той, съвсем в реда на очакванията ми, току-що бе разговарял с Копелето, който искал да знае Пат ли ми е разрешил да пътувам до Атлантик Сити. Пат, естествено, отрекъл, при което Копелето го посъветвал да докладва на съдията Глийсън, че съм нарушил условията на освобождаването ми.
Пат му казал, че ще си помисли.
Слава Богу, на мен ми каза, че нямало да го направи, че всъщност му било кофти за мен. Вярно, постъпил съм като първия глупак, като съм наел хеликоптер до Атлантик Сити, но донякъде съм бил подведен да постъпя по този начин.
— Човек не може да е вечно под домашен арест и да не направи някоя беля — обясни ми Пат. — Нали знаеш старата поговорка: „Отпусни на човек въжето само толкова, колкото да се обеси на него“.
Но преди да остави слушалката, ми каза нещо, което през идните седмици щях да чуя многократно:
— Абе уж си умен човек, пък такива глупости да правиш! — И приключи разговора.
Остатъкът от седмицата премина сравнително спокойно. Но в понеделник сутринта настъпи истински ад.