Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Започна се с това, че Мансини се обадил на Магнум да му съобщи, че получил язвително писмо, в което Копелето настоявал веднага да напише писмо до съдията Глийсън за похожденията ми в Атлантик Сити. И за да е работата вързана в кърпа, изброил и най-важното от пътешествието ми — младото момиче, сака с парите, осигурения от казиното хеликоптер — което следвало да се упомене в писмото до Глийсън, та Пат да не бъдел после обвинен, че е заблудил съдията.
Магнум се обадил по спешност на Джоел, да го моли да оттегли писмото си до Мансини, но попаднал на предварително записано съобщение, което гласяло горе-долу следното: „Здравейте. Обажда се Джоел Коен. Вече не работя във федералната прокуратура. През следващите две седмици ще бъда на почивка…“.
Точно така. Копелето се беше омел, но не преди да си отмъсти.
Беше се опитал да отмени освобождаването ми под гаранция по повод случая с Дейв Биъл, но бяха отхвърлили опита му. За което си го връщаше сега, и то яко!
Магнум обаче не беше готов да се предаде без бой. Взе метрото и отиде във федералната прокуратура, където се срещнал с Алонсо, който се съгласил да се обади на Мансини и да му каже, че въпросът ще се уреди „вътрешно“. Щели да ми затегнат ограниченията за някой и друг месец, след което Алонсо щял да отправи молба до съдията Глийсън да ми махнат гривната от глезена, с което Мансини щял окончателно да се отърве от мен.
Това би било чудесно, рекъл Мансини, но той току-що бил натиснал бутона „изпрати“ и вероятно съдията Глийсън вече четял имейла му, който наистина изброявал всички гадни подробности. В мига, в който Магнум ми го съобщи, хвърлих слушалката, хукнах към тоалетната и повърнах. После се върнах и попитах Магнум какво следва от всичко това — сиреч не ми ли е вече спукана работата?
Още не била, рече Магнум. Имало вероятност фифти-фифти Глийсън да прочете писмото и да не предприеме нищо. Все пак писмото не било придружено от молба за изслушване на страните. Ако съм имал късмет, Глийсън щял просто да поклати невярващо глава, да развали мнението си за мен, а после щял да продължи да си гледа работата.
Де такъв късмет, де!
Още в осем и половина на следващата сутрин чух изключително тревожен звук: звънеше телефонът ми.
Боже мой, рекох си! Погледнах вляво от себе си. Както винаги, КГБ-то спеше дълбоко, с подадена изпод белия копринен юрган руса съветска главица.
Обаждаше се Магнум. Не долових първите му думи, но вторите гласяха: „За съжаление, току-що получих факс от съдията Глийсън, който е назначил изслушване на страните“.
— За кога? — попитах в състояние, което беше отвъд паниката.
— За утре в десет сутринта.
Хвърлих око на КГБ-то. Е, рекох си, много приятно ми беше да се запознаем!
— Да разбирам ли, че нямам никакъв шибан шанс? — попитах доста спокойно.
— Не е задължително — отвърна Магнум. — Мисля, че все пак има някакъв изход. Най-важното е да представим обединен фронт пред Глийсън. Говорих вече и с Мансини, и с Алонсо. Мансини също ще присъства утре и ми обеща да се застъпи за теб. Ще каже, че било станало недоразумение и че според него все още може да ти се вярва, че ще спазваш условията на пускането ти под гаранция.
— Ами Алонсо? Той какво смята да каже?
— Нали ти казах? Надали ще намериш по-добър помощник федерален прокурор от него. Макар още да не те познава, той също е готов да се застъпи за теб. Имам среща с него днес следобед и ще измислим какво точно да говорим пред Глийсън. За известно време ще ти наложат по-строги ограничения — никакви пътувания, прибиране преди шест вечерта, никакви закъснявания из града, но всичко това е за предпочитане пред влизането още отсега в затвора, нали?
— Прав си — отвърнах. — А какви са шансовете Глийсън да се съгласи?
— Почти стопроцентови — заяви самоуверено Магнум. — Много рядко се случва съдия да пренебрегне препоръките на един федерален прокурор. А това, че и Мансини ще е на наша страна, съвсем опича работата.
Чудесно, рекох си. Няма за какво да се притеснявам.
Федералният съд на „Кадмън Плаза“ 225 бе обзет от неизлечима безнадеждност. Имах чувството, че никой всъщност не желае да е там — нито адвокатите, нито подсъдимите, секретарите, разсилните, стенографите, та дори и метачите на шестте просторни етажа, включително и самите съдии. Всички имаха вид на скучаещи или на отчаяни, или на готови да се разплачат. И макар от време на време да се мяркаше усмихнатата физиономия на някой току-що оправдан по дело за криминално престъпление, на всяка широка усмивка имаше и по едно смръщено лице. Няма как иначе: щом има победители, ще има и победени.