Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Алонсо, гарантирам ти, че повече суматоха няма да има — каза Магнум. — Джордан няма вече и капка желание да лети насам-натам с хеликоптери и с торби, пълни с пари. Нали така, Джордан?

Не забравяй и за непълнолетните момичета, рекох си.

— Завинаги — отвърнах самоуверено. — Повече кракът ми няма да стъпи в Атлантик Сити. Честно казано, нямам желание изобщо да ходя някога в Ню Джърси!

— То пък на кого ли му се иска? — запита риторично Випускника на Йейл.

— Мисля, че моментът е подходящ да си преговорим подробностите — каза Магнум на Алонсо. — Вече казах на Джордан за новите ограничения и той ги приема изцяло. Нали, Джордан?

— Да — потвърдих без капка ентусиазъм, — направо копнея за тях.

— Дръж се прилично няколко месеца — каза Алонсо — и ще се обърнем към съдията Глийсън с нова молба да снемат домашният ти арест. Струва ми се, че това е най-сигурният вариант за всички ни.

Стиснах устни и кимнах смирено, но наум си виках: „Тоя Алонсо наистина е пич. Вдън земя да се провали дано Копелето, с навряна в задника вила!“.

— Благодаря — изрекох хрисимо.

— Няма защо — рече Алонсо, после се обърна към Магнум: — Предпочитам днес да не повдигаме въпроса за Дейв Биъл. Ще го оставим за отделно изслушване на страните.

Магнум кимна, сведе поглед към главата ми и каза:

— Дан много мило реши да намали обвинението ти от възпрепятстване на правосъдието на подвеждане на федерален служител.

— За това следва да си благодарен на адвокатите си — отбеляза със сарказъм Алонсо. — Толкова ми досадиха с врънкането си през последните няколко дни, най-вече Ник, че не желая повече да ги чувам.

— Това ми е работата — рече Випускника на Йейл.

Ухилих се на двамата с Магнум. А на Алонсо казах:

— Много благодаря. Но най-вече съзнавам колко благодарни ще са някой ден децата ми.

Алонсо кимна с разбиране:

— Добре, хайде да влизаме, че да приключим с тая работа. — Направи една крачка, след което се закова на място. — Искрено се надявам съдията Глийсън да не прекали с въпросите си днес, тъй като — да ме убиеш, нямам и най-малката представа за какво става дума. Тръшнаха ми го в скута в последния момент, а най мразя да се явявам в съда, без да са ми ясни всички подробности. Например за чий хуй ти трябваше изобщо да ходиш в Атлантик Сити? Та нали си под домашен арест, мама му стара!

— Ами… изглежда, че… — започнах да се оправдавам, но той вдигна ръка да ме прекъсне:

— Не сега. Предпочитам да не знам. Няма никаква полза. После поклати глава: — Абе уж си умен човек, пък такива глупости да правиш!

— И друг път са ми го казвали — кимнах.

— Не се изненадвам. Да вървим.