Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Облечен в черни одежди, Джон Глийсън изскочи като някакъв фокусник иззад дървената врата, свързваща кабинета му със съдебната зала. Изкачи се спокойно и безмълвно по няколкото стъпала и седна зад огромна дървена катедра върху дървената сцена, която бе достатъчно просторна да побере целия мюзикъл „Фантомът на операта“.
Вляво от него седна стенографката, готова да протоколира събитията на деня. Зад нея застана як, набит мъж с разпуснато синьо спортно яке, с мощна издутина под лявата мишница. Стоеше със скръстени върху масивния си гръден кош ръце и чакаше само някой да посмее да се ебава със съдията. Тогава щеше да нападне със скоростта на кобрата.
Останалите, сред които и предсъдебният ми попечител Патрик Мансини — достатъчно едър с ръста си от метър и деветдесет и деветдесет и петте си килограма да играе офанзивен защитник в професионален отбор по американски футбол — стояхме зад масата за защитата. Добър признак, рекох си, след като зад масата за прокурора не стоеше никой. (Нали всички сме от един отбор!) Стори ми се, че дори единствената публика — около двадесет и нещо годишна чернокожа жена с вид на амбициозна юристка или репортерка — е някак си на моя страна. Седеше в сектора за зрители с бележник и химикалка в ръка.
Магнум положи длан върху рамото ми и леко ме побутна да седна. После женицата, която обяви влизането на съдията, започна да мърмори на стенографката нещо от рода на това, че целият народ на Съединените американски щати е срещу мен, Джордан Белфърт. Подобна мисъл не ме бе спохождала дори когато тайно ми наложиха домашния арест в кабинета на съдията Глийсън.
Самият той всъщност изглеждаше симпатичен. Дори и под веещата се черна роба можеше да се види, че има добро сърце. Имаше вид на човек, който разрязва за семейството си пуйката по време на празничния обяд на Деня на благодарността. Бе доста млад за федерален съдия — надали имаше повече от четиридесет и пет години — и се ползваше с репутацията на блестящ ум. Надявах се днес да е в добро настроение.
— Окей — каза тихо съдията Глийсън. — За какво става дума сега?
— Моля за разрешение да се обърна към съда — рече Алонсо, а съдията Глийсън кимна. — Благодаря. Ваша светлост, стигнахме до споразумение по въпроса със защитата на обвиняемия, а така също и с господин Мансини. Същността на споразумението е, че се затягат много строго условията за домашен арест на обвиняемия. Дава му се правото единствено да отива и да се връща от работа, при това до шест часа следобед всеки ден без изключение. В събота и неделя ще е неотлъчно в дома си през цялото денонощие. — След което Алонсо кимна еднократно, за да покаже колко е доволен от новите условия.
— Само това ли? — сряза го съдията Глийсън. — Понеже аз имам няколко въпроса. — И толкоз: всичко свърши дори преди да е започнало. Глийсън задаваше въпросите си, на които Алонсо не можеше да отговори, понеже току-що се беше заел с делото. А и да знаеше отговорите, нямаше да има никакво значение, тъй като, както каза Магнум, самото нахалство на действията ми бе достатъчно да вдигне кръвното на Глийсън.
Изведнъж осъзнах, че Алонсо ги плещи някакви за някакъв си хеликоптер… сак с пари… неизвестна жена (макар очевидно всички до един в залата и най-вече съдията Глийсън знаеха точно за каква жена става дума), докато накрая си призна:
— … Но аз всъщност не съм наясно с фактите, Ваша светлост, тъй като съвсем…
Глийсън обаче го прекъсна със заплашителен тон:
— Да не искате да кажете, че се явявате в залата ми неподготвен, без никаква представа за делото?
Погледнах изпод око Алонсо, който имаше вид на човек, току-що глътнал куршум. Според мен имаше два изхода от положението: или да прехвърли цялата вина върху Копелето, или да се извини и да обещае друг път да не прави така. Алонсо каза:
— Моля за извинение, Ваша светлост. Друг път няма да допусна подобно нещо.
Дойде ред и на Мансини.
— Господин Мансини? — каза гневният съдия.
Пат заби нос в някакви записки, после изплю набързо няколко несвързани факта и тук-таме по някое противоречие, докато накрая заключи:
— … но въпреки всичко казано дотук, смятам, че можем да гласуваме доверие на господин Белфърт, че ще спази новите условия за освобождаването му под гаранция. — След което сви рамене, един вид: „Това е само личното ми мнение. Ни най-малко не ви го налагам“.