Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Жената в спално купе Д, във вагон №10, беше майка, която беше сложила двете си деца да спят на горното легло, беше ги завила внимателно, за да ги предпази от друсането; майка, чиито съпруг работеше за правителството и прилагаше директиви, които тя самата защитаваше с думите: „Не ме интересува, само богатите ще пострадат. В крайна сметка, аз трябва да мисля за децата си“.
Мъжът в купе №3, във вагон №11, беше сополив дребен невротик, който пишеше евтини пиески, в които, като социално послание, вмъкваше страхливо дребни цинизми с извода, че бизнесмените са мошеници.
Жената в купе №9, във вагон №12, беше домакиня, която вярваше, че има правото да избира политици, за които не знае нищо, за да контролират гигантска индустрия, от която нищо не разбираше.
Мъжът в спално купе Ф, във вагон №13, беше адвокат, който беше казал: „Аз ли? Аз ще намеря начин да работя при всяка политическа система.“
Мъжът в спално купе А, във вагон №14, беше професор по философия, който преподаваше, че няма разум — откъде знаеш, че тунелът е опасен? Че няма реалност — как да докажеш, че тунелът съществува? Че няма логика — защо твърдиш, че влаковете не могат да се движат без движеща сила? Че няма принципи — защо трябва да си обвързан със закона за причината и следствието? Че няма права — защо да не оковеш хората на работните им места със сила? Че няма морал — какво е моралното в ръководенето на железница? Че няма абсолютни неща — какво значение има за теб дали си жив или мъртъв? Учеше, че не знаем нищо — защо да се противопоставяме на заповедите на висшестоящите? Че никога не можем да бъдем сигурни в каквото и да е — откъде знаеш, че си прав? Че трябва да действаме с оглед на момента — не искаш да рискуваш работата си — нали?
Мъжът в салон Б, във вагон №15, беше наследник, който беше наследил богатството си, и който не спираше да повтаря: „Защо Риърдън да е единственият, на когото е разрешено да произвежда риърдънов метал?“
Мъжът в спално купе А, във вагон №16, беше хуманист, който беше казал: „Способните хора ли? Не ме интересува дали страдат. Трябва да бъдат наказани, за да издържат некомпетентните. Честно казано, не ме интересува дали това е справедливо или не. Гордея се, че не се старая да въздавам каквато и да е справедливост на способните, когато става въпрос за милост към изпадналите в нужда“.
Тези пътници бяха будни — нямаше и един човек във влака, който да не споделя една или повече от техните идеи. Когато влакът влезе в тунела, пламъкът на Факела на Уайът беше последното нещо, което видяха на този свят.
Глава XVIII
В името на нашата любов
Слънцето докосваше върховете на дърветата по склона на хълма и те изглеждаха сребристосини, уловили цвета на небето. Дагни стоеше на вратата на хижата, с първите слънчеви лъчи по челото си и километри гора, разпрострели се в краката й. Листата се преливаха от сребристо в зелено, в замъглената синева на сенките по пътя долу. Светлината се процеждаше между клоните и избликваше нагоре във внезапна струя, когато се натъкнеше на папрат, която се превръщаше във фонтан от зелени лъчи. Доставяше й удоволствие да наблюдава движението на светлината върху неподвижния пейзаж, където нищо друго не можеше да помръдне.
Беше отбелязала датата, както правеше всяка сутрин, на лист хартия, който беше заковала на стената на стаята си. Смяната на датите на листа беше единственото движение в неподвижността на дните й — като сметката, която води затворник на пустинен остров. Тази сутрин датата беше двайсет и осми май.
Възнамеряваше датите да са насочени към някаква цел, но не можеше да каже дали я е постигнала. Беше дошла с три задачи, които си беше поставила като заповед: почини си, научи се да живееш без железопътната компания, премахни болката от пътя си. Премахни я — точно тези думи използва. Чувстваше се така, сякаш беше вързана за някакъв ранен непознат, който всеки момент щеше да получи инфаркт и да я удави във виковете си. Не чувстваше никакво съжаление към него, само презрително нетърпение — трябваше да се бори с него и да го унищожи, тогава пътят й щеше да бъде чист, за да реши какво иска да прави — но непознатият не беше лесен за побеждаване.
Задачата да си почине беше по-лесна. Откри, че харесва самотата — будеше се сутрин с чувство на уверена щедрост, чувство, че може да се втурне напред с желание, че може да се занимава с всичко, на което се натъкне. В града живееше с хроничното напрежение да издържа на напора на гнева, възмущението, отвращението, презрението.