Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Сигурна съм, че изобщо не сте се чудили — отвърна госпожа Марчмур. — Знаели сте, защото сте знаели, че ще ви хванат. Графът ми каза, че сте… интересна. — Тя се обърна към маскираната жена в синьо, която се бе върнала до масата, но не беше седнала. — Ти как мислиш, Лидия, според твоите наблюдения госпожица Темпъл струва ли си похабеното време? Струва ли си нашите инвестиции, или трябва да бъде унищожена?
Лидия! Госпожица Темпъл погледна русата жена. Нима това бе дъщерята на Робърт Вандаариф, годеницата на пияния принц на доктора, наследницата на най-голямото богатство, което човек можеше да си представи? Лидия не отговори на погледа й, а посегна отново към гарафата, този път я стигна, и си наля пак.
Госпожа Марчмур се изкикоти. Лидия Вандаариф гаврътна портвайна — петата й чаша? — и се тросна:
— Млъквай! Ти закъсня. За какво говорите? И защо говоря с теб, когато би трябвало да се видя с Елспет? Всъщност дори с графинята! И защо я наричаш Темпъл? Тя каза, че се казвала Хейстингс! — Госпожица Вандаариф се обърна към госпожица Темпъл с подозрително присвити очи. — Нали? — И пак погледна госпожа Марчмур. — Какво искаш да кажеш, че щели да я хванат?
— Несполучлива шега — каза госпожица Темпъл. — Не бях намерена — напротив, сама дойдох тук. Радвам се, че сте говорили с графа, така ще си спестя времето за обяснения…
— Но коя сте вие? — Лидия Вандаариф се напиваше все повече с всяка минута.
— Тя е враг на баща ти — отговори госпожа Марчмур. — Без съмнение носи оръжие и планира някаква насилствена постъпка или откуп. Уби двама мъже в нощта на бала — за толкова знаем, може да има още — и съюзниците й планират да убият твоя принц.
Русата жена зяпна госпожица Темпъл.
— Тя ли?
Госпожица Темпъл се усмихна.
— Нелепо е, нали?
— Но… вие наистина казахте, че сте били в Харшморт!
— Бях — каза госпожица Темпъл. — И се опитах да съм мила с вас…
— Какво търсехте на моя бал с маски? — излая госпожица Вандаариф.
— Избиваше хора — язвително вметна госпожа Марчмур.
— Онзи военен! — прошепна Лидия. — Полковник Трапинг! Казаха ми… той изглеждаше толкова здрав, но защо му е на някой… защо ви е било да го убивате?
Госпожица Темпъл извъртя очи и издиша през стиснатите си зъби. Струваше й се, че са я захвърлили насред някаква нелепа пиеса, съставена несвързани разговори. Пред нея стоеше млада жена, чийто баща със сигурност беше в сърцето на цялата интрига, и още една, която бе сред най-изкусните агенти. Защо си губеше времето да потвърждава или да отрича баналните им въпроси, когато можеше да поеме контрола? Често в живота си госпожица Темпъл бе усещала разочарованието, което се натрупваше, когато позволяваше на други хора да действат по своя начин, а ясно съзнаваше, че техните намерения нямат нищо общо с нейните. Това беше моделът, който следваше до безкрайност с леля си и камериерките си, и сега отново се почувства като перце за бадминтон, подмятано между двете жени и дразнещо несвързаното им бърборене. Бръкна в чантата си и извади револвера.
— Ще мълчите, и двете — нареди им, — и само ще отговаряте на въпросите ми.
При вида на блестящия черен револвер, който в малката бяла ръка на госпожица Темпъл изглеждаше особено страховито, госпожица Вандаариф се ококори. Реакцията на госпожа Марчмур беше точно обратната — тя прие изражение на кротко спокойствие, макар госпожица Темпъл да се съмняваше в дълбочината на този покой.
— И какви ще са тези въпроси? — попита госпожа Марчмур.
— Седни, Лидия! И стига си пила! Тя има оръжие, опитай да се съсредоточиш!
— Търся графинята — каза госпожица Темпъл. — Вие ще ми кажете къде е.
— Розамунд? — започна госпожица Вандаариф. — Ами тя… — И млъкна рязко заради погледа от другия край на масата. Госпожица Темпъл изгледа ядосано госпожа Марчмур и после пак се обърна към Лидия, която бе прикрила устата си с ръка.
— Моля? — попита госпожица Темпъл.
— Нищо — прошепна госпожица Вандаариф.
— Бих искала да си довършите изречението. Розамунд какво?
Не получи отговор. Беше особено ядосана, когато видя леко доволно потрепване в ъгълчето на устата на госпожа Марчмур. Обърна се пак към русата жена и изръмжа гневно:
— Не ми ли се оплаквахте току-що от несправедливостта на положението си, от хищническата природа на хората около вас и около баща ви, от омразните качества на бъдещия ви съпруг и от степента, до която вие — въпреки положението си — не получавате уважение? И тук се подчинявате на — на кого? На жена, която съвсем наскоро е напуснала работата си в бордея! Жена, която е раболепна слуга на хората, които презирате! Жена, която очевидно не ви носи нищо добро!