Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Госпожица Вандаариф не каза нищо.
Изражението на госпожа Марчмур премина в ледена усмивка.
— Мисля, че това момиче си играе игрички и с двете ни, Лидия. Всеизвестно е, че е била отхвърлена от Роже Баскомб, бъдещия лорд Тар, и несъмнено някакъв жалък опит да си върне привързаността му е довел тази особа пред нашата врата.
— Не съм тук заради Роже Баскомб! — изфуча госпожица Темпъл, но споменаването на Роже вече беше накарало госпожица Вандаариф да се върне към позата си на снизходително превъзходство.
— Нима е изненадващо, че я е зарязал? Погледнете я само! С револвер в ресторанта на хотела — тя е дивачка! Боят с камшик би й се отразил добре!
— Не мога да не се съглася — отвърна госпожа Марчмур.
Госпожица Темпъл поклати глава пред това невероятно малоумие.
— Това е глупост! Първо казвате, че съм убийца — агент, влязъл в съюз против вас, а сега съм била измамено момиче с разбито сърце! Моля се да решите кое от двете, за да мога да ви се изсмея както заслужавате! — Госпожица Темпъл се обърна директно към госпожица Вандаариф, гласът й се издигна почти до вик: — Защо я слушате? Тя се държи с вас като със слугиня! Държи се с вас като с дете! — Отново се обърна към госпожа Марчмур, която небрежно навиваше около пръста си кичур от кестенявата си коса. — Защо е тук госпожица Вандаариф? Какво сте намислили да правите с нея? Вашия Процес ли? Или просто робство на покварата? Виждала съм го, да знаете, видях вас и него в същата тази стая!
Госпожица Темпъл бръкна в зелената си чанта. Една от стъклените карти на доктора все още беше там, но дали беше правилната? Извади я, погледна я и се сепна, което накара госпожа Марчмур да се надигне заплашително от масата. Госпожица Темпъл обаче се съвзе — измъкна се от сините дълбини, — вдигна револвера и направи знак на жената да се върне на стола си. Беше другата карта, с Роже и нея самата — но пък зловещото потапяне в нея можеше и да е достатъчно. Сложи картата пред госпожица Вандаариф и я попита:
— Виждали ли сте някоя от тези?
Киселата блондинка погледна госпожа Марчмур, после поклати глава.
— Вземете я и погледнете в нея — рязко каза госпожица Темпъл. — Пригответе се за шок! Неестествено вмъкване в ума и тялото на друг човек, където сте безпомощна, в капана на чувствата, подчинена на желанията му!
— Лидия, недей — изсъска госпожа Марчмур.
Госпожица Темпъл вдигна револвера.
— Лидия, направи го.
Госпожица Темпъл намираше, че има нещо любопитно в лекотата, с която човек можеше да наложи на друг преживяване, за което от първа ръка знае, че е обезпокоително, плашещо или отблъскващо, и в мрачното задоволство, което изпитваше, докато гледаше как другият го преживява. Нямаше представа какви са съкровените преживявания на госпожица Вандаариф, но предполагаше, от детинското й поведение, че като цяло е била защитена, и макар че не я хвърляше грубо в плътския съюз между Карл-Хорст и госпожа Марчмур на дивана — въпреки че би била щастлива да го стори, — все пак се чувстваше малко брутална, че изобщо я кара да гледа дори тази не толкова греховна карта. Спомни си своето първо потапяне — как наивно бе уверила доктор Свенсон, че няма нищо, което да не може да понесе (макар че след това не можеше да срещне открито очите му) — и шокиращия внезапен тревожен прилив на усещания, който бе изпитала, когато принцът бе пристъпил между отворените бедра на любовницата си, любовницата, чието безспорно сладостно изживяване в онзи възхитителен миг бе споделила и тя. Като на всяка млада дама, ценността на добродетелта й беше набита в главата като дисциплината на хесенски войник, но въпреки това не можеше да каже къде е в момента добродетелта й — или по-скоро не можеше да отдели знанието на тялото си от това на ума си, или от усещанията, които вече познаваше. Ако си позволеше да се замисли — опасен лукс, със сигурност, — трябваше да се изправи пред истината, че объркването й не е нищо повече от неспособност да разграничи мислите си от околния свят и че посредством това опасно стъкло достъпът й до екстаза би могъл да е също толкова веществен като обувките й.
Госпожица Темпъл бе извадила картата, за да докаже на госпожица Вандаариф с един удар порочните способности на враговете й и прелъстителните опасности, които вече може би й бяха предложили, да я предупреди, като я уплаши, и така да спечели наследницата на своя страна. Но когато видя как тя се взира в картата — хапеше долната си устна, дишаше учестено, лявата й ръка потрепваше върху масата, — а после погледна към другия край на масата и видя, че госпожа Марчмур наблюдава маскираната жена със също толкова напрегнато изражение, вече не знаеше дали е постъпила умно. Дори се запита дали по някакъв начин не го е направила, за да види собственото си преживяване, сякаш като гледаше госпожица Вандаариф, гледаше самата себе си — защото лесно, въпреки че трябваше да внимава, въпреки очевидната опасност, можеше да си се представи отново във фоайето на „Бонифас“, с поглед, зареян в дълбините на синьото стъкло, с ръце, разсеяно стиснали намачканата рокля, като доктор Свенсон през цялото време знаеше — дори с гръб към нея — какви тръпки разтърсват тялото й.