Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Марсел се усмихна, просълзен. Създал съм великан, но съм пропуснал да скоча в ботушите му, за да го следвам и да правя крачки по седем левги.
— Толкова ви обичам и двамата — заяви той, отпускайки обезкуражено рамене. — Ако ви се случи нещо, ще свърша със себе си.
— Не искам да чувам такива приказки, добричкият ми… Искам да ме слушаш…
— Слушам те, Душко.
— Първо, трябва да се погрижим за Младши. Да му вземем учител, който да се занимава с него целодневно. Евентуално двама, трима, тъй като той проявява всестранни интереси. Както и да е! Ще се примиря с факта, че не е като другите деца, след като разбрах, че такива като него има и в Сингапур, и из Щатите. Приемам го. На Господ, който ми даде това дете, казвам…
— Всичко все на Господа му приписваме — промърмори Марсел. — И аз имам някакво участие в тази работа все пак…
— Не бъди глупав, миличък. Искам да кажа, че съм го приела и съм готова да му помагам по трудния му път. Да му предоставя възможност да учи неща, за които дори не съм чувала през живота си. Ясно ми е, че не съм измислила топлата вода, затова давам на заден. Обичам го като живота си, приемам го, давам му пълна свобода на действие. Но и аз, Марсел, аз… Искам да се върна на работа.
Марсел възкликна изненадано и обяви, че работата ставала дебела, нуждаел се незабавно от едно уиски. Разхлаби вратовръзката си, съблече си сакото, потърси с поглед пантофите си и се запъти да си налива уиски. Нуждаеше се от изработените си навици, за да изслуша жена си.
— Давай, Душко, млъквам, целият съм в слух.
— Искам да се върна на работа. При теб или другаде. За предпочитане при теб. Можем да се договорим например да започна на половин ден. Когато Младши има занимания с предавателя…
— Преподавателя, прекрасна топчице.
— Все тая! Например, когато учи следобед, аз ще ходя на работа. Мога да поема куп задачи, не съм толкова умна като сина ни, но се справях с работата, когато ти бях секретарка, нали така?
— Нямаше грешка, но това си е бачкане на пълен работен ден, любима.
— Или в склада, заедно с Рьоне и Жинет. Работата не ме плаши. Още повече че и двамата ми липсват, бяха ми като семейство. Почти не се виждаме с тях, а когато се видим, нямаме какво да си кажем. Аз стоя тук и си въртя палците, правя се на буржоазка, а те се бъхтят в склада. Изучих добрите вина, духовитите забележки, изисканите маниери и те започнаха да се притесняват от мен. Не си ли забелязал неловките паузи, когато се съберем четиримата? Муха да прехвръкне, ще се чуе! Преди не спирахме да се смеем, държахме се за коремите от смях, пеехме стари шлагери, имитирахме Патрисия Карли и всякакви групи и певци, правехме си прически с огромни букли на челото, пристягахме се в роклички на розови и бели квадратчета и райета, ръчкахме се в ребрата… Сега ядем, прибрали плътно лакти, пием скъпото вино, избрано от теб, но настроението го няма.
— Остаряваме, Душко, просто остаряваме. Пък и бизнесът се разрасна, безгрижието вече отлетя, няма го. Станахме световноизвестни! Контейнерите пристигат от всички краища на света. Вече не си лафя с Рьоне както преди, не пием бяло вино под глицинията, нямаме време за такива работи… И Жинет се оплаква, че не виждала очите на мъжа си!
— И аз вече съм аут от приключението. Не участвам в никакво приключение. Нито в твоето, нито в това на Младши, кисна с погребална физиономия в красивата ни къща. Така де! Толкова се отегчавам, че уволних домашната помощница и сега чистя и търкам вместо нея. Така се успокоявам. Прекарвам времето си да лъскам до блясък всичко, да подреждам. Поливам с белина навред… Предупреждавам те, Марсел, ако продължава така, ще ми се отще да сложа залък в уста.
— Недей, не говори такива страшни работи! — извика Марсел. — Ще намерим някакво решение, обещавам. Ще помисля.
— Наистина ли обещаваш?
— Обещавам, само ми остави малко време да се обърна, да се организирам. Не ме пришпорвай, че ми е пламнала главата. Представа си нямаш какви грижи са ме налегнали в момента! Нападат ме отвсякъде и няма кой да ми помогне.
— Ето, виждаш ли? Мога да ти бъда полезна.
— Не съм много сигурен, Душко. Това са по-особени грижи.