Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Той очевидно се гордее със себе си и му е кеф да разказва за подвизите си. Какъв подвиг ще е, ако не пораздуеш? Половината от удоволствието се състои в това, да покажеш силата и ума си.
Анриет попиваше думите. Подлог, сказуемо, допълнение. Кевин се умилква на майка си. Кевин измъква ключето, вижда кода, свива картата. Кевин краде майка си. Детска игра. Защо ненужно да усложняваме простите неща?
Кевин ще й даде идея как да обере Марсел. Шавал имаше право — кражба в големи размери се разкрива по-лесно. За предпочитане е някоя стара, изпитана измама, която ще свърши много по-добра работа и е далече по-сигурна.
Да се умилква, да се добере до кодовете и да краде парички. Да ги прехвърля от сметката на Марсел в нейната. И двамата ползваха услугите на една и съща банка. След като се ожениха, той откри сметка на нейно име, в случай че… В случай че умре внезапно и блокират наследството. Всяко тримесечие внасяше при изгодни условия една апетитна сумичка, която носеше добра печалба. При развода не закри въпросната сметка. Остави й я, за да бъде спокойна и да не изпадне в нужда. Какъв глупак! Не й трябваше неговата милост. Какво си въобразяваше? Че е слаба жена? Стара жена, която си е изпяла песента, готова за боклука? Не знаеше с кого си има работа… Ще й бъде за пенсия, обясни той на съдията, не е работила и няма право на обезщетение. Съдията прие и Анриет запази също и апартамента. Марсел й отпусна солидна месечна сума и дори пое ангажимента да захранва сметката, ако се наложи. Именно тя фигурираше в дългия поменик от сметки, с които Марсел Гробз разполагаше в банката. Мъдреше се най-отдолу на списъка с личните и служебните сметки. На името на Анриет Гробз.
Щеше да е детска игра да прехвърля суми от личната сметка на Марсел в тази на Анриет.
Персоналът на банката бе добре запознат с щедростта на Марсел Гробз. Често се случваше да напише чек за сватбата на някоя служителка, за раждането на дете, за уреждането на погребението на родител. Усмихнат, казваше: не ми благодарете, няма защо, животът толкова ми е дал, че на свой ред искам да дам… Никой нямаше да се изненада от тези трансфери. А пък и Марсел си имаше други грижи в момента, нямаше да тръгне да проверява личните си сметки. Това бе задължението на счетоводителката му, вярната Дениз Тромпет с двайсетгодишен стаж във фирмата, на която Анриет любезно окачи прякора Тромпетистката, в опит да разнообрази неодухотворената и плоска физиономия на дамата, по ирония на съдбата надарена с вирнат нос. Тромпетистката беше омекнала като разопакована от целофана бисквита, бе безцветна и повехнала и познаваше любовта единствено от романите на издателство „Арлекин“, които пъхаше в чантата си, за да има четиво, докато пътува в метрото. Мечтаеше за принца от приказките, който щеше да я отведе и да й се обясни в любов, подвил коляно, с изгарящ поглед и усмивка на пламенен идалго. Пожълтели зъби, мрежа от бръчки край устата, рядка коса, над която издевателстваше, тупирайки я безжалостно, и която се разлиташе във всички посоки при всяко отваряне на вратата на кабинета й. На петдесет и две години не й бе останало нищичко, с което да събуди и най-незначителния интерес, и отпуснатата й физиономия сякаш се бе примирила.
Да се умилква. Това щеше да възложи на Шавал. Той щеше да се умилква на Тромпетистката, да й нашепва на ушенце комплименти, да я разхожда из Монмартър на лунна светлина, да я черпи с лимонада, да притиска плътните си устни до нейните спаружени и безцветни устни. Налагаше се да плати със собствената си персона. Той щеше да се съпротивява, със сигурност, но тя щеше да го убеди, пришпорвайки безмилостно мечтата му да си върне Ортанс. Пари, пари, пари, ще припява тя в ухото на Шавал. Пари, името на всемогъщия бог, пред когото девойките полягат… и той ще съблазни Тромпетистката. Ще се докопа до кодовете, а тя, Анриет, ще краде от Марсел. Ловко и хитро. Ще стане богата, много богата. Само по този начин ще прогони веднъж завинаги кошмара, който я преследва от детските години — бедността.