Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Ще прогони кошмара.
Подлог, сказуемо, допълнение.
Кевин Морейра душ Сантуш неволно бе попаднал в целта. Оставаше й само да изпрати Шавал със задачата да превземе Тромпетистката.
— Ей, дъртата, нещо май се размечта, а? Не само това ми е до главата… Хайде, давай домашните!
Анриет се стресна и подаде тетрадката на Кевин, за да се заеме за работа.
— Марсел… Май съм станала неврастеничка — въздъхна Жозиан, обръщайки се към него, докато той отваряше входната врата след дългия си работен ден.
Марсел изпръхтя, наведе се, за да остави износената си чанта, натъпкана с преписки, изправи рамене, пое си въздух. Господи, колко ниско е земята! Вече виждаше меките и топли домашни пантофи, които щеше да обуе, и уискито с вкус на торф, което щеше да си налее.
— Не е моментът, Душко, сега не му е моментът…
Беше имал много натоварен ден. На бюрото му се трупаха преписки с гриф в червено „Спешно“. Накъдето и да обърнеше поглед, пред очите му потрепваха червените букви и новата му секретарка Сесил Грифар, без да спира, му носеше бележки и кореспонденция с уточнението, че трябва да им отговори след няколко минути. Изтощен, се запита за пръв път в живота си дали не бе достигнал предела на възможностите си. Чувстваше, че вече не смогва — от едната страна, търговията и сделките, от другата, Младши, който изискваше да му се отдели необходимото време и пред когото трябваше да демонстрира все повече знания. Ето например днес, преди да си тръгне, Марсел се хвана за главата с две ръце и дълго стоя така, без да мръдне. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите и той объркано местеше поглед от една на друга папка, без да знае с коя от спешните преписки да се заеме по-напред. Изправи се със залепено парче тиксо на бузата, което отлепи и продължително оглежда.
— За неврастенията няма подходящ момент… — продължи да настоява Жозиан.
— Само не ми казвай, че пак се почва, Душко? Че онази пак те е оплела?47
— За Клечката за зъби ли говориш? Не, не е това… Не чувствам предишната отпадналост, не изпадам в униние без причина. Сега вече знам защо при мен нещата не вървят… Мислих по това, да знаеш, не са приказки на вятъра.
— Кажи ми, красавице, дундичке любима моя… кажи какво не върви. Нали съм Тарзан с яките, космати мишци, никога не го забравяй! Скачам от клон на клон, за да те държа за поличката.
Той си съблече палтото и разтвори ръце да я прегърне.
Жозиан остана сериозна. Седеше отпусната на стола, далече от него.
— Нямам сили, вълчо, любими мой дебеланко… Чувствам се ненужна, празна. Ти си имаш своя живот, ходиш на работа, в командировки, въртиш бизнеса, Младши е потънал в книгите си. И да ти кажа, непременно трябва да му вземем частен учител. С мен му е скучно. В парка му е скучно, скучно му е с връстниците му… Опитва се да го крие, защото е добър и чувствителен. Полага усилия, но аз усещам скуката му, така както бих доловила мириса на амоняка, тя се носи във въздуха и струи от зениците му. Той се старае да ми прави компания, говори ми за това, което го вълнува, поднася го максимално достъпно, но вече не съм в състояние да му следя мисълта. Нужни са сериозни усилия, а аз нямам достатъчно акъл. Не съм достатъчно интелигентна…
— Говориш глупости! Той лети като вихър, а ние с теб сме зяпнали с уста и не знаем къде се намираме. Виж ме мен, върнах се към книгите, ровя, чета, за да разбирам какво ми говори. Полагам усилия, уча, непрекъснато уча. Освен това си казвам, той е великодушен и ни обича такива каквито сме, глупавички…
— Знам, че ни обича, ама вече не му е достатъчно. Той се отегчава, Марсел, скучно му е и не след дълго и той ще стане неврастеник…
— Душко, знаеш, че бих сторил всичко за вас двамата… бих свалил луната от небето, ама не съм достатъчно висок!
— Знам, добродушко мой дундест. Ти не си виновен. Аз не съм на себе си, съвсем съм объркана. Не мога да се справя с положението. Толкова дълго го чаках това дете, толкова силно го желаех, толкова се молих, толкова свещи палих и си горих пръстите… Исках да му дам всичкото щастие на света, но сега си мисля, че щастието не му е достатъчно. Знаеш каква е последната му прищявка — да спийкира инглиш. Получил е писъмце от Ортанс, в което се казва: „Здравей, Трошичке, работата с витрините напредва и искам да те поканя, теб и родителите ти да дойдете да ги видите, защото ти страхотно ми помогна. Грабвай се и идвай. Чакам те, ще те посрещна с полагаемите на ранга ти почести“. Решил е да отиде и иска да говори свободно английски, за да разбира всичко! Затънал е в подготовка за пътуването. Заорал е в историята на паметниците, на кралските династии, линиите на метрото и на автобусите, иска да смае Ортанс! Мисля, че е влюбен…
47
Виж „Бавният валс на костенурките“, цит.изд. — Б.пр.