Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
– Това никога няма да стане – отвърнах.
– Вместо това ти сключи някаква дяволска сделка с гадната твар.
– И бих го направила отново без да се поколебая. Ще го мислим, когато се наложи. Ти си жива. Само това има значение.
Дани не проявява емоциите си. В редките случаи, в които позволява да видите някакво чувство, то е това, което тя е избрала да залепи на лицето си. Има широк арсенал от намръщени изражения и недоволен присмех, тя е изучила всеки нюанс на безочливото ухилване и на самонадеяното перчене, познати на човека, и подозирам, че е усъвършенствала Гибелния поглед още на пет.
Лицето ù сега е голо, широко открито. В очите ù блести неподправено обожание.
– Това е най-добрият подарък за рожден ден! Никой не е правил нещо такова за мен – каза тя учудено. – Нито дори мама... – тя замлъкна, стискайки устни в тънка черта.
– Грахчета в Мега-шушулката – казах, разрошвайки къдриците ù, докато се отправяхме към уличката зад книжарницата. – Обичам те, хлапе!
Тя трепна, но бързо залепи безгрижна усмивка върху шокираното си лице.
– Пич, този път ще ти се размине това, че ме нарече хлапе. Наистина ли мислиш, че съм по-красива? Не че ми пука, само искам да знам какъв трън в задника ще бъда, щом съм даже още по-секси от преди и Дансър получи хубав...
– Донешшшла шши ни нешшшто вкушшно за пиене ли, бърза? Пошшледната бешше шшлаааадка.
Извъртях се с копие в ръка. Или се бяха пресели, или се бяха крили в сенките неподвижни, а ние бяхме толкова отнесени в облекчението от скорошното ни измъкване, че бяхме станали небрежни.
Двойка Ънсийли, които никога не бях виждала, се въртеше край контейнера с боклук до задната врата на КДБ. Бяха еднакви, всеки с по четири ръце, четири тънки цилиндрични крака, по три глави и с десетки усти по техните плоски, ужасяващи лица, с мънички, тънки като игли зъби. В ъгълчетата на многото усти имаше чифт много по-дълги тънки зъби и разбрах, без да знам как, че ги използват за сламки.
Сестра ми беше с липсващ костен мозък, ендокринните ù жлези бяха пресушени, очните ù ябълки се бяха сринали и нямаше гръбначна течност. Съдебният лекар беше в пълно недоумение.
Аз не бях. Вече не.
Знаех каква каста беше убила Алина. Какво беше гризало, рязало и късало плътта ù и какво беше премахнало всички вътрешни течности, сякаш бяха деликатеси.
Казаното от тях достигна до съзнанието ми със закъснение.
Донешшшла шши ни нешшшто вкушшно за пиене ли, бърза? Пошшледната бешше шшлаааадка.
Замръзнах ужасена. Със сигурност нямаха предвид това, което мислех. Дани беше бързата. Какво... Защо... Мозъкът ми се превърна в каша. Те се взираха зад мен с обнадеждени изражения.
– Тя е нашшша шшъшшшто? – шест усти говореха като една. – Трябва да ù отнемешшш копието заради нашш. Трябва да я направишш безпомошштна, както направи шш другата блондинка. Остави и тази в улишшката шш нашш!
Дани. Отворих уста. Не можах да изкарам звук.
Чух задавени звуци зад мен, заглушено хлипане.
– Не шши отивай, бърза! – извикаха шестте усти и погледите им се заковаха зад мен. – Върни шше, нахрани ни отново! Ние шшме толкова гладни!
Обърнах се и се загледах в Дани.
Очите ù бяха огромни, лицето – бледо. Тя се отдалечаваше от мен.
Ако извадеше меча си, нещата щяха да бъдат лесни.
Тя не го извади.
– Извади меча си!
Тя поклати глава и направи още една крачка назад.
– Извади шибания меч!
– Няма да го направя. Аз съм по-бърза. Няма да те убия.
– Убила си сестра ми. Защо не мен? – тъмното езеро в главата ми започна да кипи.
– Не е така.
– Ти си я отвела при тях.
Лицето ù се изкриви от гняв.
– Ти не знаеш и едно шебано нещо за мен, шебана шебанячка! Не знаеш нищо!
Чух зад себе си шумолене – кожести, мокри звуци, и се извъртях. Изродите, които бяха убили сестра ми, се възползваха от разсейването ми и се опитваха да си отидат.
Нямаха никакъв шанс. Живеех за това. За този момент. За отмъщението. Първо тях, после нея.
Скочих към тях, крещейки името на сестра ми.
Рязах и късах, и дерях.
Започнах с копието и свърших с голи ръце.
Нахвърлих се на двойката като звяра на Баронс. Сестра ми беше умряла в някаква мръсна уличка, а тези чудовища я бяха довършили и сега знаех, че не е било бързо. Мога да си я представя – с побелели от болка устни, тя е знаела, че ще умре, но е надраскала следа в паважа. Надявала се е, че ще дойда, бояла се е, че ще дойда. Вярвала е, че мога да успея там, където тя се е провалила. Боже, липсваше ми! Омразата ме погълна. Аз пуснах на свобода отмъщението, прегърнах го, слях се с него.