Разкритието на древния ръкопис

Нямах емоционалната енергия да суша косата си или да се гримирам. Облякох се и се отнесох долу, където се свлякох на дивана в задната част на книжарницата. Гръмотевица отекна в оловносивото небе. Денят беше толкова дъждовен, че по обяд изглеждаше като на зазоряване. Наблизо падна мълния.

Бях изгубила прекалено много. А не бях спечелила почти нищо.

Бях включила Дани в графата с придобивките.

Това, че научих кой е убил Алина, възроди в душата ми болката от смъртта ù. Направи я твърде образна. Бях си казала, че тя е умряла мигновено и каквото и да е било сторено с нея, се е случило постмортем. Сега вече знаех. Докато са я пресушавали бавно, тя е лежала и е драскала следи в паважа за мен. Седях и се измъчвах с мисли за нейното мъчение, сякаш така можех да постигна нещо друго, освен да се измъчвам.

Остатъците от тортата ми се подиграваха от масичката за кафе. Наоколо се мотаеха неотворени подаръци. Бях изпекла торта за убийцата на сестра ми. Бях опаковала подаръци. Бях лакирала ноктите ù. Бях седяла и гледала филми с нея. Що за чудовище бях аз? Как може да съм била толкова сляпа? Имаше ли следи, които не бях забелязала? Беше ли се изпуснала някога? Беше ли разкрила знание за Алина, което нямаше откъде да има и което аз бях пропуснала?

Отпуснах глава в ръцете си и стиснах, разтрих слепоочията си и задърпах косата си.

Страниците от дневника!

– Дневникът на Алина е в нея – казах невярващо. Страниците, които се бяха появявали, за известно време нямаха смисъл за мен. Никога не ми бяха казали нищо и се бяха появявали в странни моменти. Като например в деня, в който Дани ми беше донесла пощата и сред купчината писма имаше една. В плътен елегантен плик, точно такъв, какъвто корпорация като тази на Роуина би използвала.

Но защо ми беше давала тези страници? Те бяха предимно за това...

– Колко много ме е обичала Алина – сълзи опариха очите ми.

Звънчето над вратата издрънча.

Надигнах се до полуклекнала позиция и зачаках. Кой беше дошъл по средата на деня?

Мускулите ми останаха напрегнати, а коремът ми се сви от очакване. Отпуснах се обратно на дивана.

Откликвах по този начин само на един мъж. Джерико Баронс.

Бях изгубена в скръб и ярост и не можех да понеса това, че съм жива. Но все пак исках да се изправя, да се събличам, докато вървя, и да правя секс с него точно тук, на пода на книжарницата. Това ли беше общата сума на съществуването ми? За мен не важеше максимата: „Мисля, следователно съществувам“. На нейно място беше: „Аз съществувам, следователно искам да чукам Джерико Баронс“.

– Малко си се оплескала в задната ми уличка, госпожице Лейн – гласът му се понесе из книжарницата, изпреварвайки го.

Не толкова, колкото би ми харесало. Искаше ми се тези Ънсийли копелета да са живи точно сега, за да ги убия отново. Как трябваше да направя това, което се предполагаше да направя?

Може би можех да отведа Дани до някоя уличка и да я дам на някакви чудовища, за да умре. Щеше да е трудна за хващане, но моето тъмно, гладко езеро се размърдваше, нашепваше и предлагаше всякакъв вид помощ и знаех, че имам повече от достатъчно енергия да хвана хлапето. Да направя всичко, което исках. В мен имаше нещо много студено. Винаги е имало. Исках да го приветствам сега. Да го оставя да смрази кръвта ми и да заледи емоциите ми, докато в мен не остане нищо, което да бъде обладано от духове, просто защото нямаше какво да бъде обладано.