Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Именно. Точно така. Само подпиши ето тук. А, да, ще ти трябва химикалка. Ето! — докторът отвори едно чекмедже, порови в него и извади отвътре писалка.
Татко я взе. Знаех за какво става дума. Не исках да ме заблуждават и лъжат, все едно съм на шест годинки. Знаех, че става въпрос да бият на Ребъл инжекция, с която да го убият. Може и да беше редно да се постъпи така, може да беше хуманно, но ставаше дума за моето куче. Аз го хранех, когато беше гладен и го къпех, когато се изцапаше, и познавах миризмата му и усещането от езика му върху лицето ми. Познавах го. Никога нямаше да има второ куче като Ребъл. В гърлото ми заседна огромен възел. Татко се бе навел над листа, почти докосвайки го с химикалката. Потърсих нещо, в което да прикова поглед и намерих черно-бяла снимка със сребърна рамка на бюрото на доктора. На снимката бе изобразена светлокоса, млада и усмихната жена, зад която имаше вятърна мелница. Отне ми няколко секунди да разпозная младото лице с форма на ябълка — това бе Вероника Лезандър.
— Задръж за момент — татко вдигна химикалката. — Ребъл ти принадлежи, Кори. Ти какво имаш да кажеш по въпроса?
Запазих мълчание. Досега не ми бяха предлагали подобно решение. Беше тежко.
— Обичам животните повече от всеки друг — каза д-р Лезандър, — знам какво означава кучето за едно момче. Това, което предлагам да направим, Кори, не е нещо лошо. Съвсем естествено е. Ребъл изпитва ужасни болки и няма да се оправи. Всеки се ражда и умира. Такъв е животът. Нали?
— Той може да не умре — промърморих.
— Да речем, че остане жив още час. Или два, или три. Да речем, че преживее нощта. Да речем, че успее да изкара дори следващите двайсет и четири часа. Не може да ходи. Едва-едва диша. Сърцето му бие до спукване и той е в дълбок шок… — д-р Лезандър се намръщи, гледайки празното ми изражение. — Бъди добър приятел на Ребъл, Кори. Не го оставяй да страда така зверски!
— Мисля, че трябва да се подпишеш, Кори — каза и татко. — Не смяташ ли, че е редно?
— Може ли… да поседя с него за минутка? Самичък?
— Да, разбира се. Аз не бих до докосвал обаче. Може да посегне. Ясно?
— Да, сър…
Като сомнамбул се върнах на сцената на моя кошмар. Ребъл все още трепереше на масата от неръждаема стомана. Скимтеше и стенеше в търсене на господаря си, който да спре болката му.
Разплаках се. Беше силен плач и не можех да го сдържа. Паднах на колене на студения твърд под, сведох глава и сплетох пръсти за молитва.
Молех се, стиснал здраво очи. Сълзите прогаряха горещи следи по лицето ми. Не си спомням какво точно съм казал в тази молитва, но знаех за какво точно се моля. Молех се за ръката, която да се спусне от небесата или от рая, или от Обетованата земя и да затвори портите пред Смърт. Да ги задържи здраво затворени пред напора на смъртта, дори ако Смърт се бунтува и крещи, и драпа да се докопа до кучето ми. Ръка, божествена ръка, която да отпрати това чудовище и да излекува Ребъл, да прогони СМЪРТ като торба стари избелели кости и като просяк под дъжда. Да, СМЪРТТА беше гладна и можех да я чуя да облизва устни в онази стая, но могъщата ръка можеше да запечата тази уста, да й избие зъбите и да сведе СМЪРТТА до малка лигавеща се твар с голи венци.
Ето за това се молех. Молех се с цялото си сърце и цялата си душа, и целия си ум. Молех се през всяка пора на плътта си, молех се така, сякаш всеки косъм по главата ми беше радиоантена и силата на сигнала ми се стичаше през тях, мега-мега-милиард вата, виещи през пространството и вечността към далечното ухо на всезнаещия, всемогъщ Някой. Който и да е.
Просто ми отговори!
Моля те!
Не знам колко време съм стоял на пода — преклонен, хълцащ и молещ се. Може да бяха десет минути, може и повече. Знаех, че когато се изправя, ще трябва да изляза навън, където татко и д-р Лезандър ме чакат и да им кажа „да“ или…
Чух пъшкане, последвано от ужасен звук от всмукване на въздух в съсипани, задръстени с кръв дробове.
Погледнах нагоре. Видях Ребъл да се напъва да се изправи на масата. Космите на врата ми настръхнаха, целия ме полазиха ледени тръпки. Кучето ми успя да се изправи на два крака, главата му лудо се мяташе. Изстена — дълго, ужасно стенание, което ме прониза като кинжал. Обърна се, сякаш за да захапе опашката си, а лампата се отразяваше в единственото му око и в мъртвешката усмивка на зъбите му.
— Помощ! — извиках. — Татко! Доктор Лезандър! Бързо!
Гърбът на Ребъл се изви с такава ярост, че бях убеден, че измъченият му гръбнак ще се счупи. Чух дрънчене като семенца в суха кратуна. После Ребъл се сгърчи и падна по хълбок на масата, и повече не помръдна.