Огнената кралица

А после вълкът изръмжа.

Това, което се появи в главата ми тогава, не беше глас, по-скоро увереност, непоклатимо убеждение, че не мога да умра тук. Отнякъде намерих сили да стана. Вълкът се затича леко на север и след малко спря, за да се увери, че го следвам. Тътрех се подир него безброй часове, или може би дни, защото всяко чувство за време сякаш бе изчезнало. Ако залитнех или ме обземеше отчаяние, което би ме изкушило да се отпусна на леда, където можех поне да си почина, вълкът изръмжаваше и аз продължавах напред.

Спряхме, когато в небето затрептя зеленият огън. Тъй като не знаех какво представлява, аз най-сетне рухнах на колене, мислех, че това е предсмъртно видение или лудост. Че може би вече съм умрял и че учителите ми са грешали — че отвъд живота все пак ни чака нещо. Целият страх вече ме бе напуснал, заедно с всякакви усещания, освен най-слабите, защото бях съвсем вкочанен. В мен имаше само чувство на приемане, на завършено пътуване.

Тогава вълкът започна да вие.

Асторек затвори очи и Вейлин усети как ръката на Дарена се пъхна в неговата. Разбра, че тя също си спомня вълчия вой, онази нощ в гората, когато сеордите са последвали призива му към война. Знаеше, че Асторек не може да опише чувството от този вой — звук, който сякаш смъква всичко, оголва самата сърцевина на онези, които са имали щастието или проклятието да го чуят.

— Щях да заплача — каза младият шаман, отвори пак очи и огледа публиката си с мрачна усмивка, — ако сълзите не бяха замръзнали в очите ми. Воят на вълка заглъхна, той ме погледна за последен път и изчезна с големи подскоци по леда. Аз известно време се взирах в огъня в небето, а после легнах да спя. Китоубиеца сигурно ме е намерил само минути по-късно, защото оживях, за да посрещна следващото утро.

— И оттогава си тук? — попита Вейлин. — Никога ли не си се изкушавал да се върнеш у дома?

— Че в какъв дом да се върна? Всичко, което имах някога, вече го няма. Освен това, когато те дойдоха пак на следващото лято, разбрах в пълна мяра злината на бившия си народ. Узнахме за голямата битка на Мечия народ с Котешкия народ и че са избягали на запад в търсене на по-лесна плячка. Вълчият народ не съжаляваше да ги види как се махат от леда, защото те се бяха отдали на неразумни пътища. Но макар че Мечият народ бе спечелил победа, загубите му означаваха, че не може да устои на още една воларианска експедиция, особено след като воларианците си бяха научили добре урока и дойдоха по-добре екипирани и далеч по-многобройни. Когато приключиха с Мечия народ, те тръгнаха срещу нас.

— Многокрилата ме научи на много неща, а и аз бях запален ученик — добави той. — Тя се надяваше да ме предпази от битките, но аз исках да им се отплатя за добрината. Заедно избихме много воларианци, моите вълци и нейните ястреби, нанасяхме удар където са най-слаби и бягахме, преди да могат да ни отвърнат. Тормозехме ги в продължение на месеци, докато пътят на армията им през леда не се превърна в червена диря. Но винаги имаше още и макар че търсех Токрев, никога повече не улових миризмата му. Преди две зими те спряха да идват. Мислехме, че най-после сме ги убедили да ни оставят на мира, но изглежда вместо това те са прекосили голямата вода, за да измъчват вашия народ, за което съжаляваме.