Огнената кралица

Останахме на лагер, докато нощта се спускаше, и без съмнение вече всяка жива душа безмълвно умоляваше Токрев да заповяда отстъпление на сутринта. Но така или иначе, Мечият народ не му остави право на избор. Ястребите-копия нападнаха първи, спуснаха се от небето със стотици. Деряха очи, разкъсваха лица и пръсти, така че ни се струваше, че наоколо вали кървав дъжд. Паника обзе свободните мечове; само варитаите и куритаите откликнаха на зова на тръбите, за да оформят защитен кордон около лагера. За миг настъпи тишина, нощта отвъд светлината на факлите представляваше само мълчалива пустота, а после се разнесе звукът, който изпълни нощта — рев на хиляда побеснели мечки.

Връхлетяха ни от две посоки, плътен клин от атакуващи мускули и нокти, който помете варитаите, сякаш са от слама, и се развилня из лагера. Навсякъде мъже падаха с писъци, изкормени или обезглавени от свистящи нокти, мечки се надигаха и се стоварваха, тъпчеха хората на кървава каша. За последно зърнах генерала сред шепа куритаи, които се биеха с всички сили да удържат мечките, докато той се измъкне, следвани по петите от плътна групичка обезумели от страх свободни мечове.

Що се отнася до мен, аз още клечах до шейната, вече щедро окичена с останките от моите надзиратели. Всичко бе станало толкова бързо, че почти не можех да повярвам. Мечките изглеждаха доволни да продължат да разчленяват труповете, но после видях, че откъм сенките тичат мъже, много мъже с копия, и още мечки тичат редом с тях, а въздухът над главите им е оживял от плющене на криле. Моментално разбрах, че да остана още тук би означавало смърт.

Отключих веригите си и побягнах в мрака, без изобщо да ми мине през ума да грабна някакви провизии, всичките ми мисли бяха насочени към бягството. Тичах, докато дробовете ми започнаха да парят от замръзналия въздух, и се строполих едва когато краката ми отказаха. Лежах неподвижно известно време, мъчех се да си възвърна част от силите, но бях толкова уморен и беше толкова студено… Помислих си, че може би ще е най-добре да подремна, и навярно щях да потъна в безкраен сън, ако не бях чул хрущенето на мечи лапи по снега зад мен. Насилих се да стана и продължих с препъване напред, тласкан само от ужаса, но дори той не бе достатъчен да подхранва бягството ми и аз отново паднах.

Знаех, че положението ми е безнадеждно, затова се насилих да се обърна срещу преследвача си. Тромавата фигура се приближи през мрака, с пламтящи очи, ноктите и муцуната ѝ бяха почервенели от кръв. Воларианците нямат предсмъртни песни, тъй като не вярват, че има богове или възнесли се души, които да ги чуят, но в онези последни мигове открих, че отново мисля за глупавите мечти на баща си и как ми се иска да бях намерил кураж да го питам за майка си.