Огнената кралица

Славната кампания на генерала започна с опустошаването на едно малко селище на брега на замръзналия океан. Там живееха може би петстотин души, дребни на ръст и облечени в кожи. Победата трябваше да е лесна, но тези хора съвсем не бяха беззащитни, защото незнайно как умееха да командват мечките. Големи бели мечки, каквито не бях виждал дотогава и които сякаш не усещаха нищо, когато стрелите пронизваха кожата им; мечки, които разкъсваха на парчета цели роти, преди да бъдат убити. Генералът се видя принуден да вкара в боя цяла бригада и това, което очаквахме да бъде лесна победа, се превърна в продължително клане. Той завладя селището, макар че много от обитателите му избягаха на леда. Малобройните пленници, предимно ранени мъже и жени, които бяха останали да се сражават, за да спечелят време на народа си да избяга, седяха на земята и отказваха да помръднат, независимо какви мъчения прилагаха върху тях надзирателите. Хвърлиха ги в клетки, но те отказваха да ядат и не след дълго умряха, без да обелят и дума.

Макар че Токрев побърза да прати във Волар преувеличен доклад за победата си, войниците не споделяха неговото въодушевление. Студът вече отнемаше живота на много хора, а зимата още не бе паднала съвсем, така че свободните мечове гледаха необятната ледена шир пред себе си със силно безпокойство. Но никой нямаше смелостта да противоречи на генерала, когато той заповяда да тръгнем напред, и скоро открих, че тегля шейна през леда, редом с още дузина окаяници. Всяка сутрин се будехме и откривахме, че броят ни е намалял, и скоро останахме само аз и още трима. Надзирателите ругаеха и ни биеха, но нямаха кой знае какъв избор, освен да облекчат товара; жизненоважни провизии бяха изоставяни, тъй като нямаше достатъчно роби да ги теглят. Коремите почнаха да къркорят и хората се изнервиха, а страхът на свободните мечове растеше с всяка крачка — страх, който се оказа напълно оправдан.

Мечият народ не бързаше: остави ни да прахосваме живота на другарите си и храната си с всяка измината миля, докато дните не се скъсиха дотолкова, че армията можеше да изминава не повече от няколко мили наведнъж. Странно, но открих, че се храня по-добре отпреди — главният надзирател бе паднал в една пукнатина и се беше пребил, а оцелелите му подчинени бяха прекалено изтощени от студа, за да ми попречат да взимам дажбите на събратята си роби. Всички те бяха вече измрели, някои от побоите, но повечето погубени от студа.

Помня деня, когато видях генерала за последен път, сам начело на колоната. Сновеше нетърпеливо насам-натам по леда и ми се струваше, че чака нещо. Благодарение на нарасналите си сили бях започнал да тая смахнати идеи за отмъщение. Все по-небрежните надзиратели, самите те вече намалели до двама, не бяха забелязали как се сдобих с ключ от един от загиналите им другари — пияница, който глупаво бе умрял, като бе забравил да се увие в кожите си. Щеше да е лесно да откача оковите си от шейната, да се втурна към генерала, да метна веригите около врата му и да го удуша преди куритаите му да успеят да реагират. Планът беше безнадежден, разбира се. Той беше два пъти по-едър от мен и куритаите му щяха да ме връхлетят преди да съм изминал и половината разстояние. Но аз бях млад, а у младите надеждата винаги гори ярко. Освен това картината на обезглавения труп на баща ми не бе избледняла в съзнанието ми, какъвто и глупак да беше той.