Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Майка ти не възрази ли? — попита Вейлин.
— Може би щеше, ако я познавах. Дядо ми казваше, че я изхвърлили, когато се показала като невярна кучка, а татко не обелваше и дума за нея. Но имаше една робиня, старица, която работеше в кухните, толкова стара, че вече бе почнала да изкуфява. Тя ме зърна веднъж да крада кексчета, както често правех, и се развика: „Изчадие на елвера! Изчадие на елвера!“ Другите роби бързо я извлякоха навън и повече не я видях. Това беше единственият случай, когато дядо ми ме наказа, с трийсет удара с пръчка, и след всеки удар ме караше да обещая никога повече да не говоря за майка си.
— Тя е била Надарена — каза Дарена. — Също като теб.
— Предполагам. При Вълчия народ е същото, само майките със сила я предават на децата си. Докато пътувах на север с батальона на баща си, войниците понякога разправяха за странни хора, които били отмъкнати от служители на Съвета и никой повече не ги видял. Макар че винаги говореха тихо за такива работи, защото татко бе усърден в налагането на дисциплина и бичува няколко души през първата седмица на похода. Предполагам, опитвал се е да компенсира пълната си липса на военен талант.
— Бедният татко — въздъхна Асторек. — Той беше ужасен войник, бързо се уморяваше в седлото, беше податлив на болести, небрежен в осигуряването на достатъчно провизии за хората си. Докато се присъединим към останалата част от армията, мечтите му за слава бяха помръкнали сред истините за войнишкия живот, който, доколкото мога да съдя, се състои само от неудобства, лоша храна и постоянна заплаха от бичуване и е разведряван само от време на време от дажба вино или игра на зарове. Подозирам, че татко е бил твърдо решен да се измъкне от новата си кариера, и би могъл да го направи с разумен подкуп, ако не беше генерал Токрев.
При споменаването на това име всички жители на Кралството се напрегнаха и Асторек премигна от изненада.
— Името познато ли ви е?
— Той извърши много престъпления в нашата земя — каза Вейлин. — Сега е мъртъв.
— Аха. Вест, която отдавна се надявам да чуя. Винаги съм подозирал, че не го чака дълъг живот, макар че също като за някои червени, за него се говореше, че бил много по-стар, отколкото изглежда. Знаехме за репутацията му — говореше се, че е гениален стратег, но също и суров в налагането на дисциплина. Когато се присъединихме към армията, той тъкмо бесеше трима офицери за страхливост, единият от тях батальонен командир, който изказал пораженчески мисли. Заповедите на Токрев бяха да съсредоточим усилията си върху планинските племена, тъй като робската квота за годината била изпълнена само наполовина, но той таеше амбиции да продължи по-надалеч, към замръзналия север, където според легендите диви племена живеели на леда и били много по-богати на Надарена кръв от всеки земен народ.
Много от неговите офицери, включително и баща ми, не бяха особено щастливи от плана му. Но демонстрацията на Токрев стигаше, за да заглуши всяко несъгласие, и ние потеглихме на север. Бяхме принудени да си проправяме път с бой през планинците, които са свиреп народ, роден за воински живот, и страховити врагове. За щастие, те воюват помежду си с не по-малко удоволствие, отколкото срещу омразните южни нашественици, така че никога не се събраха достатъчно, за да представляват сериозно препятствие.
Нашият батальон получи задачата да патрулира по фланговете, сложна работа дори за най-опитния командир и далеч над способностите на баща ми. Достатъчно е да кажа, че първият ни сблъсък с врага беше предвидимо катастрофален. Татко ни вкара в тясна клисура, където отгоре ни нападнаха стрелци и прашкари. Главният му сержант имаше достатъчно ум да заповяда атака, която ни изведе на открито, но те ни чакаха от другата страна, хиляда или повече крещящи диваци, спускащи се от околните хълмове. Видях как баща ми бързо бе смъкнат от седлото и се втурнах натам, защото въпреки всичките си недостатъци той все пак ми беше баща. Успях да стигна до него, но брадвата на един планинец разсече предния крак на коня ми, така че и двамата останахме спешени и заобиколени от врагове. Татко беше ранен, имаше дълбока резка на челото и почти не осъзнаваше какво става, само ревеше ужасно, докато избиваха батальона му. Планинците се приближиха със смях към нас — смееха се на момчето, което се опитваше да ги пропъди с треперещ меч, докато баща му залиташе насам-натам и крещеше заповеди към труповете.