Тайната на Ботичели

Шегувам се, разбира се.

Очевидно е, че с това не мога да изчерпя престоя си в Болцано. Би трябвало да ви разкажа малко повече за събитията в планината. Добре, ще го направя — макар и с огромна неохота. И сега ще ви кажа защо. Защото от мига на пристигането си там до мига на тръгването си бях разяждана от нетърпение — не исках да бъда никъде другаде, освен в Милано, и мечтаех да стигна там колкото е възможно по-скоро. Не исках да бъда с никого другиго, освен с брат Гуидо, и друга компания не ми трябваше. Дори и с майка ми да бяхме останали в Болцано само толкова, колкото е необходимо да издухаш семенцата на едно глухарче, пак щеше да бъде прекалено дълго.

И така, ето какво стана. Само не очаквайте от мен да ви представя с твърде големи подробности тази част от моята история така, както бе с предишните градове, където бях. В картината на Ботичели Зефир не стъпва на земята. Той е нависоко и се носи доста над останалите образи. Нека това бъде и моето извинение. Освен това вътрешно подозирах, а може би просто ми се искаше да вярвам, че точно този град не играе такава съществена роля, както останалите градове; че е леко встрани, леко изолиран и не е част от великия план. Да, необходим елемент, но не и (както казва моят съпруг) интегрален.

(И беше напълно прав.)

Ако трябва да бъда честна, бих се осмелила да предположа дори, че Болцано няма да се окаже един от Седмината. Защото на картината имаше осем фигури на възрастни хора, а в конспирацията участваха само седем. Нещо ми подсказваше, че останалите членове са Генуа и Милано, а Болцано просто отпада.

(И напълно грешах.)

Вярно е още, че в Болцано като че ли и моите крака не докосваха земята. Бях застинала в очакване и същевременно се носех по облака на щастието и надеждата. Наблюдавах света под мен, гълтах с пълни гърди разредения студен въздух и издишвах часовете като глухарче, прегърнато от вятъра.

Работата на майка ми тук бе свързана с ерцхерцог Сигизмунд от Австрия — издънка от родословното дърво на Хабсбургите и братовчед на някакъв си император. Името на Хабсбургите не значеше нищо за мен, но очевидно предизвикваше огромно благоговение в очите на всички, които го чуваха, затова предположих, че семейството е равно на Медичите, само че в австрийски вариант. Или май беше унгарски. Или германски. Няма значение. Някъде от мразовития север, отвъд планините. Майка ми и свитата й не спираха да бърборят за Хабсбургите и за императора на Свещената римска империя, и за планински маршрути, и за мини, и за нещо, наречено „Старата швейцарска конфедерация“. Обаче аз не обръщах никакво внимание на брътвежите им и наблюдавах пейзажа, който се разкриваше пред нас, докато покритата ни карета катереше склоновете и студеното северно слънце багреше белите върхове в кехлибарено и розово. Вярно, красиво. Но по-студено и от Коледа.