Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Макар и много да не ми допадаха разсъжденията на този ненормалник, се замислих над предложението да се отбия при Шазие. Едно – че не можех повече да оставя чантата там, друго – че не трябваше да отида с празни ръце при хора, за които нямах и най-малка представа. Така че се отправих по страничните улички, вече побелели от снега, към Османбей.
Вратата ми отвори отново секретарката. Както винаги изглеждаше замаяна, както винаги сънена… Провлачвайки думите, прошепна:
– Заповядайте, господин Мющак… Добре дошли…
Всъщност се радвах да я видя. Братовчедка ми явно не беше
пристигнала, грабвам чантата и изхвърчам навън. Но щеше да ми излезе през носа.
– Госпожа Шазие е вътре, очаква ви.
Огледах помещението.
– Чантата ми…
– Госпожа докторката я взе, в кабинета е – измърмори със същия бездушен глас.
Може би не трябваше да се безпокоя. Може би Шазие не знаеше какво има в чантата. Просто я беше прибрала. Но щом отворих и влязох, разбрах, че се лъжа.
Опасната играчка на татко невинно лежеше на бюрото на братовчедка ми. Казвам невинно, защото очите на Шазие, забити в моите като две тъмни дула иззад очилата с тъмносини рогови рамки, бяха далеч по-заплашителни. Припомних си плашещата физиономия на леля. „Ето че лъжата ти лъсна, Мющак. Колкото и да се стараеш, не можеш да скриеш истината.“ Дори жълтата, почти медна светлина не беше в състояние да смекчи строгото изражение на Шазие, все повече напомнящо майка и.
– Откъде идваш, Мющак?
Беше изчакала да затворя вратата, за да попита. Нямаше нужда секретарката да слуша разговора ни. Но Шазие не би загубила контрол. Само че тонът и беше изпитателен като на майка и. Нямаше я вече братовчедката, омекнала след снощния скандал, мястото и беше заето от вечната желязна лейди в собствения си кабинет и предимството да седи на бюрото си, откъдето командва болните. Отговорих начаса:
– От Нюзхет… Полицията ми показа разни документи. Писани на османски… Не могли да ги разчетат. Смятат, че убийството е свързано с някакъв тайнствен проект. Вероятността Завоевателя да е убил баща си…
– Отцеубийство, а – рече подигравателно. – Фройд ти е размътил ума.
Искаше да каже, не се задълбочавай повече да не откачиш. Не и обърнах внимание. Като не получи отговор, почука с нокътя на показалеца, лакиран в тъмносиньо като очилата, по дръжката на пистолета.
– А това какво е, Мющак?
Нямах сили да изтърпя разпита.
– Пистолет – свих рамене. – На татко… Може би помниш, че след смъртта му прехвърлих разрешителното на мое име. И то по настояване на майка ти… С какво сме щели да пазим голямата къща? – и спокойно приближих до бюрото. – Виждала си го и преди. Когато обезпокоена дотича, виждайки външната врата отворена и с този пистолет претърсихме къщата за крадци…
Подчертаните и с молив вежди се свъсиха.
– Разбирам какво става, Мющак. Какво прави тук това оръжие?
– Реших да не го вземам със себе си, отивайки при полицаите.
Изгледа ме многозначително.
– Отивайки при полицаите… Не питам това. Питам какво прави пистолетът в чантата ти.
Протягайки се за пистолета на бюрото, задоволих любопитството и.
– Защитавам се.
Черните и очи примигнаха тревожно.
– От кого?
Взех пистолета.
– От убийците.
Дебнеше ме, без да пропусне и най-малкото движение.
– От кои убийци?
Преди да отговоря, прибрах пистолета от бюрото в чантата си.
– От убийците на Нюзхет – и я погледнах многозначително. – Не е ясно къде са и всеки момент могат да изскочат насреща ми.
Не я впечатлиха нито погледът, нито думите ми.
– Разбра ли се кои са? Кой е убил Нюзхет?
Изобщо не и беше направило впечатление. Налагаше се да играя с открити карти.
– Не зная… Може би ти знаеш.
Сякаш наруших подобаващата на султан невъзмутимост.
– Какви ги приказваш, Мющак? Откъде да знам убийците?
Седнах на стола за пациенти, без да отмествам поглед от
нея.
– Може Нюзхет да ти е казала. Толкова често си ходила у тях…
Помислих, че ще възрази, но тя се облегна в креслото и скръсти ръце на гърдите на черния поло пуловер.
– Значи, си разбрал, че сме се виждали.
– Разбрах – постарах се да кажа безизразно. – Не разбрах обаче след като сте се срещали, защо снощи ми наду главата за онази огърлица.