Кралство на пепелта

Не си позволи обаче да потъва в размишления по въпроса. Вместо това дояде хляба си, отиде до прозореца и се опря на

Роуан. Той преметна ръка през раменете ѝ - небрежен, спокоен жест.

Никой не говореше за Майев.

Елида и Фенрис продължиха да се хранят мълчаливо, предлагайки им поне мъничко уединение в тясната, гола стая, която щяха да обитават вкупом, спейки на шалтета по пода. Явно господарят на Аниел не споделяше нейното влечение по лукса. И нямаше навик да предлага дори най-основните удобства на гостите си. Като гореща вана. И легла.

- Войниците са уплашени - каза Роуан, загледан в долните етажи на крепостта. - Подушвам страха им.

- Удържат крепостта от дни. Знаят какво ги чака призори.

- Страхът им - сключи челюсти той - е доказателство, че нямат доверие на съюзниците ни, че не вярват хаганската армия да ги спаси. Затова няма да се бият от сърце. И може да проявят слабост, каквато не бива да допускаме.

- Може би трябваше да предупредиш Каол - каза Елин. - Той можеше да ги мотивира някак.

- Имам чувството, че вече ги е мотивирал колкото е могъл. Но страх като този прояжда душата.

- Какво да сторим тогава?

Роуан поклати глава.

- Не знам.

Но Елин усети, че знаеше, че му се искаше да каже още нещо, но се въздържаше или защото не бяха сами, или заради някакво колебание.

Ето защо не го притисна, а отправи очи към назъбените парапети с патрулиращи зад тях войници, към многолюдната тъмна армия отвъд. Пронизителен лай и рев огласяха нощта, толкова неземни, че по гръбнака ѝ полази студена тръпка.

- Битката по суша по-лесна ли е, или по-трудна от тази по море? - попита Елин съпруга и вречения си, впила поглед в татуираното му лице.

Досега бе воювала единствено срещу корабите в Залива на Черепа, но онова сражение приключи относително бързо. И срещу илкените в Каменните блата, но тогава беше по-скоро изтребление, отколкото битка. Нищо общо с това, което ги чакаше призори. Срещу което се бяха борили приятелите ѝ сред Тясното море, докато те двете с Манон бяха в огледалото, а сетне и с Майев на онзи плаж.

Роуан се замисли.

- И двете са грозна картинка, но по различен начин.

- Аз предпочитам да се бия по суша - промърмори Фенрис.

- Защото никой не обича миризмата на мокро куче? - подметна през рамо Елин.

Фенрис се засмя.

- Точно поради това.

Поне отново се усмихваше.

Устните на Роуан потрепнаха нагоре в краищата, ала очите му останаха сурови, докато се взираше във вражеската армия.

- Утрешната битка ще е също толкова кървава - каза той. - Но планът ни е стабилен.

Щяха да чакат на парапета с Каол в готовност за отчаяните ходове на Морат, когато се озовяха приклещени към крепостната стена и пометени от хаганската армия. Елида щеше да помага на ранените в тържествената зала заедно с Ирен и другите лечителки.

Елин нямаше идея къде бяха Лоркан и Гавриел. И двамата се отцепиха още с пристигането, Пумата отиде да стои на пост някъде, а Лоркан вероятно пак се цупеше. Но едва ли щяха да пропуснат утрешния бой.

Сякаш мислите ѝ го бяха призовали, и Гавриел влезе тихо в стаята.

- Армията е в покой - обяви вместо поздрав, после най-безцеремонно клекна до Фенрис и си придърпа платото с пилешко месо. - Но войниците треперят от страх. Дните на отбрана са изцедили силите им.

Роуан кимна, без да съобщи на Пумата, че тъкмо това обсъждаха. Гавриел нападна храната.

- Ще трябва да се погрижим да не поддадат утре.

Наистина.

- Чудех се - подхвана след малко Елида, сякаш говореше сама на себе си, - щом Майев е натрапница, кой ще управлява Доранел, ако я прокудим заедно с другите Валги?

- Или я изпепелим - подхвърли Фенрис.

Елин се усмихна мрачно, ала въпросът на Елида се загнезди в съзнанието ѝ.

Гавриел бавно побутна настрана платото с пилешко.

Ръката на Роуан падна от раменете на Елин. Боровозелените му очи се загнездиха в нея широко отворени.

- Ти.

Елин примигна насреща му.

- Има и други наследници на Маб. Галан, Едион...

- Тронът се предава по майчина линия, само от елфа на елфа. Поне би трябвало - добави Роуан. - Ти си единствената с директна, неопровержима кръвна връзка с Маб.

- И твоят род, Роуан - обади се Гавриел. - Някой от твоя род ще има право върху половината трон на Мора.

- Селен. Неин ще е.

Въпреки че бе принц, кръвната връзка на Роуан с Мора толкова бе изтъняла през вековете, че вече я имаше само на думи. Можеше да се каже, че Елин имаше по-близко родство с Елида, дори с Каол, отколкото с Роуан, независимо от далечното им общо потекло.

- Е, отстъпвам престола на Селен - рече Елин, изтупвайки ръцете си като че от въображаем прах. - Доранел е неин.

Повече никога нямаше да отиде в онзи град, без значение дали щяха да надвият Майев, или не. Навярно това я превръщаше в страхливка. Но не посмя да потърси утешителния тътен на магията си.

- Малките хора действително знаеха - каза умислено Фенрис, потривайки челюстта си. - Знаеха коя си.

Открай време знаеха. Спасили бяха живота ѝ преди десет години, а през последните седмици помагаха на всички тях. Знаеха коя е и ѝ оставяха дарове. Сякаш отдаваха почит на наследницата на Бранън. Не на...

- Елфическата кралица на Запада - пророни Гавриел.

Мълчание.

- Това звание ли е? - учуди се Елин.

- Вече да - отвърна Фенрис.

Елин го стрелна косо.

- Да, ако Селен стане Елфическата кралица на Изтока - потвърди Роуан.

Никой не продума цяла минута.

Елин въздъхна към тавана.

- Е, какво толкова? Поредната префърцунена титла.

Никой не понечи да проговори. Елин не позволи на това ново бреме да проникне твърде надълбоко в съзнанието ѝ. На всичко, което предполагаше званието - че можеше да ѝ се наложи да закриля не само Малките хора на континента, но и заедно с кадъра да поставят основите на нова родина за всички елфи, пожелали да живеят с тях. За всички елфи, оцелели след клането в Терасен преди десет години и решили да се завърнат.

Наивна мечта, която едва ли щеше да види сбъдната. Едва ли щеше да осъществи.

- Елфическата кралица на Запада - повтори, вкусвайки думите на върха на езика си.

Питайки се колко ли време щеше да се нарича така.

Тежкото мълчание в стаята ѝ подсказа, че приятелите ѝ си мислеха същото. А болката, гневът и решимостта в очите на Роуан - че вреченият ѝ вече разсъждаваше дали това ново звание нямаше да я спаси някак от жертвения олтар.

Подобен въпрос обаче щяха да обсъждат по-късно. След утрешната битка.

Ако оцелееха.