Приключенията на Казанова

— Този поп познава ли ви?

— Не.

— Имате ли хубави стоки на борда?

— Достатъчно много. Закусете с мен и ще видите всичко.

— На драго сърце.

Възхитен, задето научих, че имало още гадатели и убеден, че винаги ще има такива, докато се намират прости хора и измамни свещеници, аз последвах този добър човек, който ми предложи на борда обилна закуска. Неговите стоки бяха памук, лен, стафиди, зехтин и отлични вина. Имаше също чорапи, памучни шапки, ориенталски наметала, чадъри и корабни сухари, които аз много обичах, защото тогава имах тридесет зъба и едва ли можеха да се видят по-красиви от тях. (За жалост, сега са ми останали от тях само два). Купих от всичко, с изключение на памука, с който не знаех какво да правя, и му платих, без да се пазаря, тридесет и пет или четиридесет цехина. Търговецът ми подари шест кутии отличен хайвер.

Понеже не ме беше чул да хваля виното от Ксанти, което той наричаше „генероидее“, каза ми, че ако съм искал да го придружа до Венеция, щял да ми дава всеки ден по една бутилка, даже и през време на карантината. Винаги малко суеверен, аз предположих най-глупавото от всички основания, а именно, че това чудновато решение съвсем не беше обмислено предварително и че може би съдбата ми ме беше ръководила. Такъв бях тогава, а днес, за нещастие, съм друг. Казват, че това идвало от възрастта, която правела човека разумен. Освен това, получих от него и една хубава пушка за десет цехина с думите, че в Корфу всеки щял да ми даде дванадесет за нея. Думата Корфу разбърка всичките ми мисли. Вярвах, че чувам моя дух — покровител, който ме канеше да се завърна там. Купих пушката за исканата от него цена и честният кефалониец заради моето чистосърдечие ми даде с покупката и една красива турска ловна чанта, добре изпълнена с барут и олово. Въоръжен с пушка и завит в едно хубаво наметало, носещ със себе си всичките си покупки в един голям чувал, аз се сбогувах и поисках да ме свалят на сушата, решен да получа доброволно или насила квартира у хитреца поп. Възбудата, до която ме докара хубавото вино на гърка, трябваше да даде своя резултат. Имах в джобовете си четири или петстотин медни монети, които ми се струваха много тежки, но трябваше да ги приема, понеже предвиждах, че ще имам нужда от тях на малкия остров.

След като сложих чувала си в бараката, аз се запътих с пушката на рамо към попа, но църквата беше затворена.

Тук трябва да представя на читателите си, как се чувствувах в този момент. Бях в състояние на спокойно отчаяние. Цехините, които носех у себе си, не можеха да ме отклонят от мисълта, че не се намирам в безопасност, че не можех да остана там дълго време, че скоро биха ме третирали много зле заради моето непокорство към най-висшето началство. Не можех да взема решение, а това е достатъчно, за да направи всяко положение отвратително. Не можех да се върна доброволно в Корфу. Моето бягство би изглеждало необмислено и биха ме взели за глупак, защото завръщането ми би било знак на лекомислие или на страхливост, а нямах смелост да дезертирам окончателно. Главната причина за това морално безсилие не бяха нито хилядата цехини, които имах у касиера, нито богатото ми обзавеждане, нито страхът да не намеря прехрана, а по-скоро мисълта да напусна една жена, която обожавах и на която още не бях целунал дори ръката. В това положение трябваше само да се оставя на хода на събитията, каквито и да бъдат те, а в момента най-важното беше да намеря жилище и храна.