Приключенията на Казанова

— Но неговото кръщелно свидетелство я назовава, а печатът му…

— Познава ли той своя герб?

— Съмнявате ли се в това?

— Много силно, дори вярвам, че той няма и понятие от него.

Ставахме от масата, когато съобщиха за принца. Той влезе и госпожа Сагредо веднага му каза:

— Принце, господин Казанова тъкмо твърди, че не познавате вашия герб.

При тези думи той пристъпи, смеейки се подигравателно към мен, нарече ме страхливец и ми удари плесница, която ме оглуши. Аз отидох бавно към вратата, взех шапката и бастуна си и слязох по стълбата, когато чух господин Д. Р. да вика високо, че трябвало да изхвърлят лудия през прозореца.

Напуснах двореца и застанах пред еспланадата, за да го дочакам. Щом го видях, отидох към него и му нанесох такива силни удари, че с един-единствен бих могъл да го убия. Той отстъпи и попадна между две стени, където не му оставаше нищо друго, освен да извади шпагата си, ако не искаше да бъде пребит. Но страхливецът не помисли за това и аз го оставих прострян на земята, плуващ в кръв. Множеството зрители образува кордон и аз минах през него към кафенето, където изпих чаша лимонада без захар, за да прогоня горчивата слюнка, с която ядът беше изпълнил устата ми. За момент се видях заобиколен от всички млади офицери от гарнизона, които ми казаха в хор, че съм трябвало съвсем да го пребия. Най-сетне те ме отегчиха, защото вината, че не бях го убил не беше моя и сигурно не бих пропуснал това, ако той беше извадил шпагата си.

Бях прекарал около половин час в кафенето, когато дойде адютантът на генерала и ми каза, че Негово превъзходителство ми заповядва да се отправя в арест на борда на бастардата. (Така се нарича една голяма галерия). Арестът се състои в това, че се носи верига на краката, подобна на затворник. Наказанието беше много строго.

— Добре, господин адютант, чух.

Той си отиде и миг след него и аз се отдалечих. Когато обаче се намерих на края на улицата, вместо към еспланадата, се упътих към морето. Вървях по брега около четвърт час, намерих една празна лодка с две гребла, отвързах я и гребах до един голям каик90. Когато го достигнах, помолих карабушира91 да ме докара до борда на една голяма рибарска ладия, която се виждаше на известно разстояние и отиваше към скалите на Видо. Заплатих богато за каика и се качих на голямата ладия, след като се уговорих със собственика относно цената. Той опъна три платна и след два часа ми каза, че сме отдалечени с петнадесет мили от Корфу. Вятърът утихна и аз го накарах да плава срещу течението. Към полунощ обаче моряците ми казаха, че без вятър не могат да ловят риба и от умора не могат да продължат по-нататък. Поканиха ме да спя, докато настъпи денят. Отказах и срещу малък откуп ги принудих да ме свалят на сушата, без да питам къде сме, за да не възбудя у тях никакво съмнение.

Достатъчно ми беше, че съм отдалечен на двадесет мили от Корфу и че се намирам на едно място, където никой не би предположил. Луната светеше силно и аз видях една църква, опираща до къща, една дълга барака, една малка поляна, широка около сто крачни, зад нея планини и нищо повече. Легнах в бараката върху сеното, което намерих там и спах добре, въпреки студа, чак до сутринта. Беше първи декември и въпреки мекия климат, при събуждането си бях вкочанясал от студ, тъй като нямах наметало, а бях само с моята лека униформа.