Зимата на света [bg]

Фицхърбърт“, когото вече знаеше, че е негов баща.

Дойдеше ли скоро мирът, нямаше да е военнопленник дълго време. Можеше да го изкара тук, на този френски стадион. Щеше да се прибере у дома измършавял и изгорял от слънцето, но инак невредим. Продължеше ли Британия да воюва, работата щеше да е различна. Последната война бе продължила повече от четири години. За Лойд мисълта да загуби четири години от живота си във военнопленнически лагер бе непоносима. Реши, че за да се спаси от това, ще опита да избяга.

Появи се Дитер с шест лопати.

Лойд ги раздаде на най-силните мъже и работата потръгна по-бързо. В някакъв момент пленниците трябваше да бъдат прехвърлени в постоянен лагер. Това щеше да е моментът на бягството. На основата на испанския си опит, Лойд предположи, че армията няма да се занимава много с охраняването на пленниците. Ако някой искаше да се измъкне, можеше или да успее, или да го убият; и в двата случая, едно гладно гърло по-малко. Изкараха остатъка от деня в довършване на тоалетните. Освен че подобри хигиената, работата повдигна духа на хората; през нощта Лойд лежеше, гледаше звездите и мислеше за други дейности, които би могъл да организира. Реши да проведе атлетическо състезание — Олимпиада за военнопленници. Той обаче нямаше възможност да го свърши, тъй като на следващата сутрин ги подкараха. В началото не беше сигурен накъде са поели, но скоро стъпиха на двупосочната улица „Наполеон“ и потеглиха на изток. Лойд прецени, че най-вероятно ще изминат пеш целия път до Германия. Знаеше, че бягството оттам ще е много по-трудно. Трябваше да се възползва от тази възможност — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Беше уплашен — пазачите им бяха въоръжени — но и решен. Нямаше много автомобилно движение, освен някоя и друга немска щабна кола; пътят обаче гъмжеше от пешеходци, които вървяха в обратното направление. Натоварили покъщнината си в ръчни колички, някои — подкарали и добитъка пред себе си, те явно бяха бежанци; домовете им са били разрушени по време на сражение. „Това е нещо хубаво“, каза си лейтенант Уилямс — „един избягал пленник можеше да изчезне сред тях.“ Охраняваха ги слабо. За колоната от хиляда души отговаряха само десет немци. Те имаха кола и мотоциклет; останалите ходеха пеш или се движеха на велосипеди, които сигурно бяха от местните хора. Независимо от това, отначало бягството изглеждаше безнадеждна работа. Покрай пътищата нямаше живи плетове кат в Англия, които да те направят невидим; канавките бяха твърде плитки, за да може човек да се крие в тях. Беглецът щеше да е лесна мишена за някои добър стрелец. Влязоха в някакво село. Тук за пазачите беше малко по-трудно да наблюдават всеки. Местните хора стояха край колоната и гледаха пленниците. С тях се смеси малко стадо овце. Покрай пътя имаше къщички и магазини. Лойд се оглеждаше с надежда за удобна възможност. Трябваше му място, където да се скрие веднага — отворена врата, пасаж между две къщи или някой храст зад който да се укрие. Освен това трябваше да го направи, когато никой от пазачите не е наоколо. След няколко минути напусна селото, без да е успял да намери възможност. Ядосваше се и си каза да бъде търпелив. Щеше да има още шансове. Пътят до Германия е дълъг. От друга страна — с всеки изминал ден немците щяха да затягат контрола над завоюваната територия, да подобряват организацията си, да наложат полицейски час, пропуски и контролни пунктове и да спрат движението на бежанците. Бягството щеше да е по-лесно в началото и да става по-трудно с течение на времето. Беше горещо; той свали униформената си куртка и вратовръзката. Щеше да се отърве от тях при първа възможност. Вероятно отблизо все още приличаше на британски войник със своите панталони и риза в цвят каки; надяваше се, че от разстояние няма да е толкова очевидно. Минаха през още две села и стигнаха до малко градче. Лойд нервно си каза, че то ще предостави няколко пътя за бягство. Разбираше, че част от него се надява да няма подходяща възможност и да не се излага на опасност пред карабините. Дали вече не привикваше с пленничеството? Беше много лесно да продължиш да маршируваш с подбити крака, но в безопасност. Трябваше да се отърси от това. За съжаление, пътят вътре в града беше широк. Колона се движеше по средата и от двете й страни оставаха широки пространства, които трябваше да бъдат пресечени, преди някой беглец да може да се скрие. Някои от магазините бяха затворени; в някои прозорците и вратите бяха обковани с дъски, но Лойд виждаше улички с обещаващ вид, кафенета с отворени врати, църква — но не можеше да се добере до тях, без да го забележат. Наблюдаваше лицата на гражданите, които ги гледаха. Бяха ли им симпатични? Щяха ли да си спомнят, че тези мъже са се били за Франция? Или щяха да са разбираемо уплашени от немците и да откажат да се изложат на опасност? Вероятно и едното, и другото. Някои биха рискували живота си, за да помогнат, други веднага биха го предали на немците. А той нямаше да може да установи разликата навреме. Стигнаха до центъра на града. Вече изпуснах половината от възможностите си, каза си той. Трябва да действам. Видя един кръстопът по-нагоре. Движението чакаше, за да свие наляво; пътят му беше зает от маршируващите мъже. Лойд видя един цивилен пикап сред колите на опашката. Прашен и очукан, изглежда принадлежеше на някой строител или пътен работник. Каросерията бе отворена, но Лойд не можеше да погледне вътре — страните й бяха високи. Реши, че може да успее да се набере на страната и да се прехвърли през нея в камиона. Окажеше ли се вътре, нито минувачите, нито пазачите можеха да го видят; обаче хората, които гледаха от прозорците на сградите покрай улиците, щяха да го забелязват отлично. Щяха ли да го издадат?