Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Глупак! — излая Биринер, готов на всякакво нахалство, за да се наложи. — И как ще виждаш?

— Как ще виждам ли?

— Разбира се! — Устните на стареца се извиха присмехулно. — Щял да върви отпред! И да рискува всичко! Ще си свети с огъня на Владетелите! Глупак! Лигоча ще те открие, преди да стигнеш до Моста пред леговищата!

Най-сетне Протал проумя.

— А… вярно. — Раменете му се превиха. — Твоята светлина е по-мъждива от моята. Лигоча несъмнено ще усети, че идваме, ако използвам жезъла си. — Протал се извъртя внезапно. — Тувор! Ще ни води Грижовникът Биринер! Пази го добре! Не позволявай нищо да застраши стария ми приятел.

Биринер се изпъчи, преоткрил достойнството в новото си задължение. Угаси факлата и я даде на Ратник, за да я прибере в снопа. Плъзна длан по края на своя жезъл и се появи пламък. Кимна рязко, вдигна жезъла и закрачи сковано към зейналата паст на Гръмовръх.

Терел и Корик тутакси изпревариха стария хайрбранд и тръгнаха двайсетина стъпки пред него. Други двама стражи вървяха зад Биринер. След тях бяха Протал и Морам, после още двама стражи, Лид, Томас и Банор. Куаан подреди Ратниците в три колони, следвани от двама стражи.

Томас вдигна глава, искаше да види за последен път Сол по сърцето в Наблюдателницата. Не успя да го различи в тъмата на ждрелото, а трябваше да внимава къде стъпва по тесния път. Навлезе под скалите, без да помаха за сбогом на Великана.

Така отрядът остави зад себе си слънце, небе, простори и трева наред с последната възможност за отстъпление и продължи в недрата на Гръмовръх.

Томас се пъхна в това царство на нощта като в кошмар. Доближи входа на пещерите без страх — толкова му олекна след слизането от Наблюдателницата, че поне за малко нямаше как да се поддаде на паника. Не се прости със Сол по сърцето, забрави нещо важно, но надделяваше очакването, че спазената уговорка ще го измъкне от съновидението, като съхрани способността му да оцелява.

Но небето, чийто безкрай почти не забелязваше досега, изчезна като отсечено с брадва, заменено от недостъпната за ума тежест на планината. Самото присъствие на каменната грамада над него смазваше, тътнеше в ушите му като призрачна гръмотевица. А грохотът на реката само се засили в гърлото на пещерата, сякаш болката на затворената вода стана още по-мъчителна. Тук пръските падаха с гъстотата на дъжд. Пламъкът на Биринер беше блед, обкръжен от ореол, почти размит в пренаситения с влага въздух. Пътят беше осеян с дупки и камъчета. Томас напрягаше вниманието си, като че търсеше поне откъслечен смисъл в слятата гълчава на преживяванията. Носеше надеждата си за избавление като щит.

Виждаше в нея единствената си защита. Отрядът изглеждаше жалък в слабостта си, безпомощен срещу обитателите на мрака — пещерни твари и Злотворни. Томас се препъваше в нощта, чиято плътност нарушаваше само огънят над жезъла на Биринер, и очакваше скоро да бъдат забелязани. Лигоча щеше да научи, слугите му щяха да изскочат от дълбините на леговищата, армията щеше да бъде отзована (а какво можеше да стори Сол по сърцето срещу хиляди пещерни твари?) и отрядът щеше да бъде смачкан като шепа самонадеяни мравки. И в тези мигове на прояснение или смърт той щеше да се спаси… или да умре. Нищо друго не можеше да си представи.