Прокобата на Господаря Гад [bg]

Промъкна се край него и тръгна надолу към отряда.

Томас постоя още малко, загледан след Владетеля. Уклончивият намек за Кевин не мина незабелязано покрай него. Питаше се обаче каква прилика вижда Морам между себе си и Опустошителя. Дали се смяташе способен да стигне до същото отчаяние?

Томас си мърмореше шепнешком на връщане към отряда. Забеляза, че Ратниците го поглеждат изпитателно — опитваха се да познаят за какво е говорил с Владетеля Морам. Не го засягаше какви предзнаменования налучкват. Когато продължиха, той поведе Дура нагоре, без да обръща внимание на чакъла, който се разместваше под краката му, неведнъж го събаряше на колене и длани и го драскаше и натъртваше. Томас си мислеше за Пролетния празник, за битката при дървеното поселище, за децата, за Лора, Питен и Атиаран, за Необвързания, чието име така и не узна, за Лина и Триок, за жената, която загина, за да го опази. Внушаваше си, че няма да отстъпи от уговорката със себе си и няма да се разгневи дотам, че да рискува отново с участие в битки.

В този следобед отрядът се бореше с мъчния терен и постепенно се изкачваше в марша си на запад. Не можеха да зърнат мястото, към което се стремяха. И дори когато слънцето клонеше към залез, а грохотът на падаща вода се смесваше отдалече с подземния тътен, още не виждаха ждрелото. После обаче навлязоха в закътана клисура с отвесни стени. Имаше пролом в скалата, твърде тесен за конете. По него се носеше ехото от ревяща река. Тук оставиха животните под грижите на Въжарите и продължиха пеша в теснината, която завиваше и ги изведе на канара, стърчаща само стотина стъпки над Коварното ждрело.

Сега не чуваха тъпаните — с шумотевицата си реката заглушаваше всичко освен извикани до нечие ухо думи. Проломът имаше високи стени и закриваше всякакъв изглед от двете страни. Но през мътилката от ситни капчици виждаха самото ждрело, което сякаш стискаше реката до вик от болка, а долу — подивяла, побеляла вода, обагрена от залеза и мятаща се неистово. От поне една левга на запад реката се вихреше в ждрелото и пропадаше в планината, все едно бездната я засмукваше. Слънцето висеше като окървавена топка в оловно небе. Светлината докосваше подобно на огън малкото неподатливи дървета, вкопчени в ръбовете на клисурата. А в Коварното ждрело нямаше нищо освен пръски, непристъпни стени и освирепял поток.

Грохотът нахлуваше в ушите на Томас и той усещаше как влажният камък все се изплъзва под краката му. За миг канарите се разклатиха, той чувстваше, че Гръмовръх е зинал ненаситно да го погълне. После Томас долепи гръб до скалата и си наложи да диша равномерно.

Около него настана някаква суматоха. Чуваше как Ратниците в края на пролома викат изненадано и уплашено, чуваше и задавения вой на Сол по сърцето, но не помръдваше. Притискаше се към камъка в мъглата и рева на реката, докато коленете му престанаха да се подгъват. Чак тогава отиде да види какво бе разстроило така спътниците му. Подпираше се с едната ръка, а с другата си проправяше път в гъмжилото.