Прокобата на Господаря Гад [bg]

Сенките подлъгваха с гримаса по лицето на Протал, но той отговори тихо:

— Благодарен съм ти, Покорна на гривата. Рамените са храбри приятели на Земята. — Плъзна поглед по целия отряд и каза: — Да вървим. Пред нас е завършекът на този поход. Каквото и да ни сполети… докато има хора да пеят, ще се знае, че в тези мрачни времена Земята е имала достойни защитници.

Без да чака отговор, той навлезе от кървавата светлина в тъмата на разлома.

Ратниците пропуснаха Томас да върви след двамата Владетели, като че му отреждаха почетно място. Протал и Морам вървяха рамо до рамо и когато доближиха Наблюдателницата, Томас започна да различава в пролуката между тях Сол по сърцето, застанал на ръба. Великанът стоеше с вдигнати ръце, притиснал длани към отсрещните стени на разлома. Взираше се във вечното гърчене на почервенялата река — тъмен силует под болното алено небе.

Щом долови, че Владетелите са зад гърба му, той заговори сякаш от самото ждрело:

— Оставам тук. Това е моят пост. Ще ви пазя. Армията на Лигоча няма да ви приклещи под Гръмовръх, докато съм жив. — След миг-два издаде с гласа си, че е опознал и дъното на душата си. — Оттук няма да надушвам леговищата на пещерните твари. — Следващите думи обаче напомниха за предишните му шеги. — Катакомбите не са правени по мярка за Великани.

— Добър избор — промърмори Протал. — Нуждаем се от твоята закрила. Но не оставай тук и след пълнолуние. Ако не се върнем дотогава, значи е свършено с нас, а ти ще си длъжен да предупредиш своя народ.