Прокобата на Господаря Гад [bg]

— И аз го мисля.

В сумрака Сол по сърцето седеше като купчина струпани каменни плочи, мънкаше си и се взираше в скалата отсреща като в недостъпни за другите видения. От тази гледка гневно съчувствие избухна у Томас, но той го потисна с напомняне за сделката със себе си.

Скоро отрядът се върна в клисурата за вечеря под светлината на една мъждива факла, после се опитаха да поспят. За Томас отдихът беше недостижима цел — чувстваше как пълчищата от пещерни твари се размотават като кълбо на разрухата, от което ще бъде изплетена гибелта на Земята. Но несекващия рев на реката го унесе и той се отпусна върху камъка. Дремеше неспокойно, бойните тъпани ехтяха в скалите под него.

Доста по-късно се ококори напълно буден. Червената луна бе подминала Гръмовръх и сега осветяваше злостно цялата клисура. Досети се, че минава полунощ. Отначало помисли, че луната го е събудила, но миг по-късно осъзна, че камъните вече не трептят от подземния тътен. Огледа бивака — Тувор си прошепна нещо с Протал и започна да буди всички наред.

Скоро отрядът беше нащрек. Томас затъкна ножа под пояса на туниката си, а с другата ръка стисна жезъла. Биринер вдигна един от дървените пръти, на чийто връх играеше пламъче. В тази оскъдна светлина Морам и Протал говореха с Покорната на гривата Лид, предводителя Куаан и Първия страж Тувор. Размити сенки се меняха като страх и решимост по лицето на Върховния владетел. Гласът му беше отпаднал старчески, когато каза:

— Това е последният час под открито небе. Армията на Лигоча излезе. Онези от нас, които са решили, ще влязат в катакомбите на Гръмовръх. Трябва да се възползваме от този шанс, докато вниманието на Лигоча още е насочено към войската му… и преди да се е усетил, че не сме там, където очаква. Сега е времето да изберете дали се отказвате от похода. В леговищата на пещерните твари не ще има отстъпление, бягство или провал. Всички бяха смели до този миг. Няма защо да се срамувате от отказа си.

Куаан промълви нерешително:

— Върховен владетелю, ти ще отстъпиш ли?

— О, не — въздъхна Протал. — Решителният час е положил длан върху мен. Не бих посмял да се поколебая.

— Нима е възможно еоман от Ратниците на твърдината да се откаже сега, щом Върховният предводител ще продължи? Никога!

— Никога! — повториха като ехо Ратниците.

Томас се питаше къде е Сол по сърцето и какво ще направи. За себе си знаеше, че няма избор — съновидението би го освободило само чрез Жезъла на закона. Или чрез смъртта.

Лид се обърна към Протал и отметна глава настръхнала.

— Аз дадох дума. Въжарите ще опазят конете ви с надеждата да се завърнете. Но аз… — Тръсна вързаната си коса сякаш се опълчваше на себе си. — Аз идвам с вас. В подземията. — С припрян жест не позволи на Върховния владетел да възрази. — Ти даде пример, който съм длъжна да последвам. Как бих могла да застана отново пред ранихините, ако съм стигнала само дотук и съм отстъпила пред най-голямата опасност? Знам и още нещо. Рамените са близки с небето, с простора. Познаваме пръстта и тревата. И не се губим в мрака — ранихините научиха краката ни да стъпват безпогрешно. Уверена съм, че винаги ще намеря пътя навън. Може би ще се нуждаете от мен, макар че съм далече от равнините Ра… и от себе си.