Отровни думи [bg]

— Дошло ми беше до гуша от хора. Не исках да имам нищо общо с тях. Защо според вас има толкова голяма чешка общност тук, далече от големите градове? Защото ни се гади от това, на което са способни някои хора. Когато други ги подстрекават и насърчават. Заразяват ги с цинизъм, страх и подозрителност. Със завист и алчност. Обръщат се против своите. Не искам да си имам работа с такива. Дайте ми да си работя кротко в градината или в гората. Хората са ужасни създания. Вие трябва да го разбирате, господин главен инспектор. Виждали сте какво могат да си причинят един на друг.

— Вярно е — призна Гамаш. Млъкна за момент и в тези няколко секунди се събраха всички ужаси, които бе виждал началникът на отдел „Убийства“. — Зная на какво са способни хората. — Усмихна се и заговори тихо. — Виждал съм и зло, но и добро. Бил съм свидетел на жертвоготовност и на прошка в ситуации, в които е невъзможно да виреят такива чувства. Доброто съществува, мосю Пара. Повярвайте ми.

За миг изглеждаше, че Рор Пара е готов да повярва. Вперил бе удивен поглед в главния инспектор, сякаш едрият спокоен мъж го канеше в дом, чийто праг отдавна бе мечтал да прекрачи. Но тогава направи крачка назад.

— Вие сте глупак, господин главен инспектор — изсмя се домакинът подигравателно.

— Щастлив глупак — усмихна се Гамаш. — Та, за какво си говорехме? А, да. За убийства.

— Чия е колата отпред? — долетя младежки глас от антрето и след няколко секунди вратата се затръшна.

Бовоар се изправи. Хана и Рор също станаха и се спогледаха напрегнато. Гамаш тръгна към вратата на кухнята.

— Колата е моя, Хавък. Може ли да поговорим?

— Разбира се.

Младежът влезе в кухнята и свали шапката си. Лицето му беше потно и мръсно, но усмивката му действаше обезоръжаващо.

— Защо сте толкова сериозни? — Внезапно изражението му се промени. — Да не би да е станало друго убийство?

— Това пък откъде ти хрумна? — попита Гамаш, като внимателно наблюдаваше Хавък.

— Ами, всички изглеждате едни такива мрачни. Като че ли е ден за раздаване на бележниците.

— В известен смисъл може и така да се каже. Време е за отчет. — Детективът посочи стола до Рор Пара и синът му го зае. Главният инспектор също седна.

— Ти и Оливие сте останали последни в бистрото миналата събота вечер, нали?

— Правилно. Той си тръгна, а аз заключих.

— И къде отиде Оливие?

— Вкъщи, предполагам. — Изглежда, въпросът се стори забавен на Хавък.

— Знаем, че шефът ти е посещавал Отшелника късно през нощта. Всяка втора събота.

— Така ли?

— Точно така. — Самообладанието на младежа бе някак твърде идеално. Твърде заучено, помисли си Гамаш. — Но още някой е знаел за Отшелника освен Оливие. Има няколко начина, по които този някой може да е стигнал до Якоб. Единият е ако е тръгнал по обраслите пътеки за езда. Другият — ако е следвал Оливие. До колибата.

Усмивката на Хавък помръкна:

— Да не искате да кажете, че съм проследил Оливие?

Младежът гледаше ту Гамаш, ту родителите си. Взираше се в израженията им.