Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Олег седеше прегърбен.
— Сигурно. Чуждата кръв не помага…
— Нима няма да отидеш в зоологическата? — Дьомка не можеше да допусне това, би се разочаровал от Олег, ако не отидеше.
— Навярно ще отида.
— Непременно иди! Моля те, иди! А после, знаеш ли какво? Изпрати ми картичка. Нищо не ти струва, а за мен такава радост ще бъде! Ще ми напишеш кой е най-интересният звяр. Предварително ще зная! Ще отидеш ли? Ще ми напишеш ли? Казват там имало и крокодили, и лъвове!
Олег обеща.
Отиде си, а Дьомка, останал сам в стаичката, още дълго не посегна към книжката; гледаше в тавана и прозореца и мислеше. Прозорецът бе с гъста решетка и гледаше към стена. Осветлението бе като леко затулено от облаци слънце. Бе от онези дни, нито топъл, нито ярък, когато безшумно, но упорито пролетта върши работата си.
Дьомка лежеше неподвижно и си мислеше за хубави неща: как постепенно ще престане да чувства отрязания си крак; какъв ще бъде денят преди първи май — сигурно щеше да бъде съвсем летен и Дьомка от сутринта, та чак до вечерния влак ще ходи из зоологическата градина; как вече ще разполага с много време; как бързо и добре ще завърши средното училище и ще прочете още много избягнали от вниманието му книги. Вече окончателно ще се раздели с онези изгубени вечери, когато момчетата и момичетата отиват на танци, а ти се измъчваш дали да ги последваш, защото не умееш да танцуваш. Ще запалва лампата и ще се занимава.
Точно тогава някой почука на вратата.
— Влезте! — каза Дьомка. (Произнасяше тази дума с удоволствие. Никога преди това не му се бе случвало някой да чука на вратата му, за да влезе.)
Вратата се отвори и се появи Ася.
Бе запъхтяна, сякаш някой я гонеше; застана на прага, хванала с едната си ръка дръжката, а другата бе сложила на ревера на халата.
Съвсем не приличаше на онази Ася, която бе дошла «само за три дни за изследване» и която очакваха да се върне на зимния стадион. Бе посърнала и дори жълтеникавите й коси, които не биха могли толкова бързо да се променят, изглеждаха печално.
Облечена бе в същия отвратителен халат без копчета, носен от неизвестно колко хора преди нея и изваряван в кой знае какви котли. Сега той бе подобен на самата нея.
Ася гледаше Дьомка така, сякаш не можеше да разбере дали би трябвало да влезе тук, или да продължи по-нататък.
Но такава, каквато бе сега — ученичка от по-горен клас, Ася бе лика-прилика на Дьомка. Той се зарадва:
— Ася! Сядай!… Какво има?…
За това време бяха разговаряли много пъти и бяха обсъждали как да постъпи Дьомка (Ася бе категорична, че не трябва да се съгласява да му отрежат крака.) След операцията бе идвала два пъти при него и му бе донасяла ябълки и бисквити. Постепенно се сприятелиха. И не веднага, но и тя му разказа откровено каква е болестта й: болеше я дясната гърда, имаше съсирена кръв, лекуваха я с рентгена и й даваха таблетки, които трябваше да държи под езика си.
— Сядай, Ася! Сядай!
Тя пусна дръжката на вратата и опирайки се на стената, пристъпи към шкафчето на Дьомка, което се намираше до възглавницата му.
Седна.
Седна, но не погледна към Дьомка, а към одеялото. Не се обръщаше към него, а и той не можеше да се извърне.
— Какво става с теб? — Налагаше се да се държи като по-голям. Най-после успя да обърне главата си. Устните й трепереха, а миглите пърхаха.
— Асенце! — успя да изрече Дьомка (ако не бе я съжалил, нямаше да се осмели да се обърне към нея така) и тя веднага падна на възглавницата. Косите й погъделичкаха ухото му.
— Какво има? — попита я отново и се опита да хване ръката й, но не можа да я намери.
А тя плачеше, заровила лице във възглавницата.
— Кажи какво има. Кажи!
И той вече се досети какво ще му каже.
— Ще я отрежат!
Раменете й се разтърсваха от ридания.
— Ой…
Дьомка никога досега не бе виждал такова отчаяние!
— А може би всичко ще се размине?