Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Тя погледна навън, преценявайки небето. Не тази вечер, дори и за Рия; не би пратила Шийми след залез там горе и туй-то.
— Нищо — каза тя по-меко от обикновено. — Връщай се при цветята си и виж дали си ги завил добре. Предвиждат слани.
Тя се обърна към бележката на Рия и надраска само: УТРЕ.
Сгъна я и я връчи на Джонас.
— Ще ми направиш ли услугата да я пъхнеш под този смрадлив нашийник? Не искам да го докосвам.
Джонас изпълни молбата й. Котката ги възнагради с прощален див зелен поглед, после скочи от бара и се шмугна под вратата.
— Нямаме много време — отбеляза Корал. И представа нямаше какво иска да каже, но Джонас кимна в знак, че напълно разбира. — Би ли се качил горе с една пияница? На вид не съм нищо особено, но все още мога да ги разтварям колкото леглото и искам да ти кажа, че не просто си лежа.
Той помисли и кимна. Очите му сияеха. И тази беше кльощава като Кордилия Делгадо… но каква разлика само, а? Каква разлика!
— Добре.
— Известна съм с острия си език — предупреждавам те честно.
— Скъпа моя, ще съм целият в слух.
Тя се усмихна. Главоболието й беше минало.
— Аха. Обзалагам се.
— Дай ми само минутка. Не ходи никъде. — Той отиде до Рейнолдс.
— Вземи си стол, Елдред.
— Не мисля. Чака ме една дама.
Погледът на Рейнолдс за миг се отклони към бара.
— Шегуваш се.
— Никога не се шегувам за жените, Клей. Сега ме слушай. Рейнолдс се надигна с напрегнат поглед. Джонас се благодареше, че не е Дипейп. Рой ще направи каквото го помоли — и то обикновено добре, — но само ако му обясниш поне пет пъти.
— Иди при Ленгил — каза му, — и му съобщи да прати десетина мъже — не по-малко — на нефтеното поле. Опитни хора, които могат търпеливо да дебнат в засада. Да ги води Брайън Хуки. Той е разумен човек, което трудно може да се каже за по-голямата част от тези нещастници.
Очите на Рейнолдс весело пламтяха:
— Хлапетата ли очакваш?
— Вече са били там и може пак да дойдат. Ако дойдат, нашите веднага да открият кръстосан огън и да ги застрелят. Моментално и без предупреждение. Разбра ли?
— Ах-а. А после какво ще кажат?
— Че са се канели да отмъкнат петрола и танкерите — с крива усмивка рече Джонас. — И че са се канели да ги закарат на Фарсън с помощта на неизвестни съюзници, но по тяхна команда. Като дойде Жътва ще ни носят на ръце по улиците. Ще ни славят като изкоренителите на предателството. Къде е Рой?
— Върна се при Висящата скала. Видях го по обед. Каза, че идват, Елдред. Каза, че когато вятърът се обърнал на изток, чул тропот от копита на приближаващ кон.
— Сигурно само му се струва. — Но подозираше, че Дипейп не греши. Когато влезе в „Почивка за пътника“ Джонас гледаше мрачно, сякаш му бяха потънали гемиите, но вече се чувстваше далеч по-добре.
— Скоро ще преместим танкерите, независимо дали хлапетата ще дойдат. Нощем, два по два, като животните, дето се качвали в ковчега на Ной. — Той се засмя. — Но ще оставим няколко, а? Като сирене в капан.
— А ако мишките не дойдат?
Джонас сви рамене:
— Ако не така, инак. Утре смятам да ги попритисна. Искам ги ядосани и объркани. А сега се хващай на работа. Дамата ме чака.
— По-добре ти, отколкото аз, Елдред.
Джонас кимна. Сигурно след половин час съвсем ще е забравил болния си крак.
— Така си е — каза. — Теб ще те глътне като бонбонче.
Върна се при бара, където Корал го чакаше със скръстени ръце. Сега ги отпусна и хвана дланите му. Дясната сложи на лявата си гърда. Зърното беше твърдо и възбудено под пръстите му. Показалецът на лявата му ръка пъхна в устата си и лекичко го захапа.
— Да вземем ли и бутилката? — попита Джонас.
— Защо не? — каза Корал Торин.
8
Ако бе заспала толкова пияна, колкото имаше навик през последните няколко месеца, скърцането на леглото нямаше да я събуди — не би я събудил и взрив. Но въпреки че донесоха бутилката, тя си стоеше непокътната на нощното шкафче в спалнята, която държеше в „Почивката“ (беше голяма като три от кутийките на момичетата, събрани заедно). Цялото тяло я болеше, но мислите й се бяха прояснили — поне от тази гледна точка, сексът беше хубаво нещо.
Джонас стоеше до прозореца, гледаше първите дрезгави ивици дневна светлина и си обуваше панталоните. Голият му гръб беше покрит с кръстосани белези. Искаше да го попита кой го е подредил така и как е оцелял, но след това реши, че е по-добре да си мълчи.
— Къде отиваш?
— Мисля за начало да потърся малко боя — все едно какъв цвят — и някое улично псе, което още не се е разделило с опашката си. Оттам нататък, сай, не мисля, че ще искаш да знаеш.
— Много добре. — Тя се изтегна и дръпна завивките до брадичката си. Струваше й се, че може да спи цяла седмица.