Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Силата беше немряща. Волята, която го обзе, беше драконова. Обагрена със злоба, изпълнена с неохота, тя все пак се впи в нелогичното магическо усилие на Кълп… и му даде всичката необходима мощ. И повече.
Той изкрещя. Болката го прониза като вледеняващ пламък.
Немрящите не се интересуваха от слабостите на смъртната плът — урок, който сега пареше в костите му.
Далечният процеп се затвори. Изведнъж други сили запреливаха през тялото му. Асценденти, уловили яростната воля на Кълп, започнаха да се вливат в нея, за да се включат в играта с мрачно ликуване. „Винаги е игра. Проклети да сте, всички и до един, кучи синове! Връщам си молитвите обратно! Чухте ли ме? Гуглата да ви вземе всички дано!“
Усети, че болката си е отишла — драконът соултейкън бе отклонил вниманието си при появата на другите сили, които да заемат мястото му. Остана обаче да виси във въздуха на няколко стъпки над палубата, крайниците му потръпваха от играта на силите, обсебили смъртното му тяло. Не с безразличието на немрящия, а със злоба. Кълп съжали за първото.
Падна и коленете му изпращяха върху калните дъски на палубата. „Като сечиво, употребено и после захвърлено…“
После Сторми беше до него, размахваше мях с вино пред лицето му. Кълп го награби и почна да пие. Беше стипчиво.
— Караме по драконовата диря — рече войникът. — Макар че вече не е вода. Оная дупка се е стегнала като сапьорски задник. Не знам какво направихте, но се получи.
— Още не е — измърмори Кълп, докато се мъчеше да усмири треперещите си ръце и крака. Загълта още вино.
— Тогава не прекалявайте с виното — ухили се Сторми. — Така ще ви удари в главата, че…
— Няма да забележа разликата — черепът ми вече е пълен с каша.
— Светехте със син пламък, магьоснико. Не бях виждал досега такова нещо. Адски добър разказ ще се получи за в някоя кръчма.
— Аха. Спечелих си безсмъртие значи. Какво ще кажеш, Гугло!
— Можете ли да се държите на крака?
Кълп не беше чак толкова горделив, че да откаже рамото на войника, докато се вдигаше.
— Дайте ми няколко минути да отдъхна. После ще се опитам да ни измъкна от Лабиринта… в нашия си свят.
— Пак ли ще е толкова грубо?
— Надявам се, че не.
Фелисин стоеше на фордека и гледаше как магът и Сторми си подават меха. Беше усетила присъствието на асцендентите — онова хладно, безкръвно внимание, с което подръпваха и подбутваха кораба с всичко на борда му. Драконът бе най-лош от всички — леден и чужд. „Като бълхи по кожата му, това бяхме всички за него.“
Обърна се. Баудин гледаше съсредоточено грамадното крилато привидение, цепещо въздуха напред, опрял превързаната си ръка на парапета. Онова, над което се носеха, се обръщаше под тях, надигаше се и ги тласкаше напред с шепот. Греблата продължаваха да натискат с неумолимо търпение, макар да беше ясно, че „Силанда“ се движи по-бързо, отколкото можеха да постигнат мускули и кости — дори тези мускули и кости да са на възкръснали мъртъвци.
„Само да ни види човек. Шепа окаяници. Нищо не е в нашите ръце, нито дори следващата стъпка в това безумно, обречено пътуване. Магът поне си има магьосничеството си, войникът — каменния меч, а другите двама — тяхната вяра в бога с бивните. Хеборик… Хеборик нищо няма. А колкото до мен, имам пъпки и струпеи. Това си имам само.“
— Звярът се приготвя…
Тя погледна Баудин. „О, да, забравих го главореза. Той пък си има своите тайни, макар че едва ли струват нещо.“
— За какво се приготвя? Да не би да си специалист и по дракони?
— Нещо отпред се разтваря… небето се промени. Виждаш ли?
Виждаше. В неизменния сив покров пред тях се бе появило петно с цвета на месинг, ставаше все по-тъмно и се уширяваше. „На мага трябва да кажа може би…“
Но още докато се обръщаше, петното избухна. Някъде далече зад тях отекна вой, изпълнен със смразяваща ярост. Сенки плъзнаха по пътя им и започнаха да се трупат от двете страни, носът на „Силанда“ заора през тях. Драконът присви крилете си и изчезна в кипналия ад от бронзови пламъци.
Баудин се извърна вихрено, сграбчи я в огромните си ръце, събори я под себе си, а огнената стена помете кораба. Чу го как изсъска, щом пламъците ги погълнаха.
„Драконът е намерил Лабиринт… за да изгори бълхите от кожата си!“
Потръпна и се сви, щом пламъците заблизаха заслонилото я туловище на Баудин. Миризмата на изгоряло я удари в ноздрите — гореше коженият му елек, гореше кожата на гърба му, косата му гореше. Тя задиша тежко и болката прониза дробовете й.