Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Емигрант от Уругвай, той беше постъпил като доброволец в „Хабала Муцнахат“, военновъздушната част, занимаваща се с експлозиви. Много скоро го признаха за истински гений по отношение на всякакви експлозивни материали. Бързо премина в офицерската школа, а после от армията го изпратиха да следва в Техническия университет в Хайфа. Сега беше капитан от запаса, но още го викаха често и го включваха към групи, изпращани дълбоко в тила на врага в Ливан. Взривните материали никога не са напълно сигурни. Могат да се развалят от влагата, да се загубят при хвърлянето с парашут. Те могат да те предадат, но не и Садин. Говореше се, че можел да влезе с празни ръце сред стадо овце и да се появи с пълен чувал нитроцелулоза.
Той не беше затворен човек, но сега седеше самотен до Екщайн в далечния край на масите и както винаги, се занимаваше с нещо. Беше изпразнил стъклената солница върху салфетка и оглеждаше вътрешността на металната й капачка.
Всички тези мъже, включително и Нимроди, още изкарваха пълни шестици на тестовете в тренировъчния център по борба с тероризма на израелската армия. Ако можеше да ги види заедно в банята, човек би преброил общо девет белези от куршуми по тях. Защото, когато вадеха оръжие, независимо дали върху склоновете в Ливан или по тесни улички в Европа, врагът също неизменно вадеше своето.
Внезапно Диди Лернер се изсмя. Той отметна глава и изрева „страхотно“ с грубия си австралийски английски, докато удряше по масата с длан. Амир Лапкин, който явно беше предизвикал тази реакция, само засука края на мустака си и го изгледа любопитно.
Екщайн извърна глава и изгледа своите „войници“. Тези мъже си струваха: не бяха герои от комикс, а истинските воини, които съставляваха най-успешната реколта на Израел. Те се бяха доказали — не заради слава или медали, а заради своята кауза, своите другари и семейства, заради всичко онова, което съставлява онази общност, наречена Родина. Бяха оглушали от годините под гърмежите, но все още можеха да изминат в бърз марш сто километра, а общите им часове на учебни тренировки бяха безброй. Но не това беше причината, която накара Екщайн да ги потърси. Човек може да бъде обучаван с години, но докато не попадне под огъня, никога не можеш да си сигурен в него. Всеки от тях обаче се беше срещал с дявола, проникнал в дома му през задната врата. Беше го гонил през облаци гръм и дим, борил се бе лице в лице с него.
По природа те не бяха жестоки хора и Екщайн се съмняваше, че дори и двама от тях са се сбивали с някого. Но в сражение те нямаше да отстъпят, а да гонят врага докрай.
Бени привлече вниманието на Екщайн и сви тревожно и нетърпеливо вежди. Ейтан вдигна пръст да покаже още минута и отново насочи вниманието си към входа на кафенето. После се усмихна, протегна ръка вдясно и щракна с пръсти. Майк О’Донован чу щракването и се приближи.
— Чувстваш се като аутсайдер, нали, Майк? — попита го Екщайн.
Нямаше смисъл да отрича очевидното.
— Като през първи ден в ново училище — призна детективът.
— Ще трябва да опознаеш хората. — Екщайн взе бирата на О’Донован и отпи от нея, като да демонстрира интимност.
— Ще стане — каза американецът и хвърли поглед на седналите около масата. — А кого чакаме?
— Куриерът на Розели. Той ще ти облекчи задачата. Мисля, че го познаваш.
— Кой е?
— Онзи човек — кимна към вратата Екщайн.
О’Донован постави ръце върху парапета и се наведе да види по-добре. Докато гледаше към вратата, очите му се разшириха.
Пристъпил прага на кафето, току до вратата стоеше детектив Джери Байндър. Беше облечен в бяло немско алпинистко яке, щампирано на листа, с черна раница на гърба и се оглеждаше така, сякаш е попаднал в друго измерение.
— Проклет да съм — прошепна О’Донован.
— Добър ли е? — попита Екщайн.
— За двама — с едва скрита радост отвърна американецът.
— Можеш ли да свирнеш?
О’Донован погледна Екщайн. Разбра го, пъхна два пръста в устата си и изсвири кратко и остро.
Байндър вдигна глава, бутна минаващия сервитьор и закрачи към стълбите.
Когато посрещна едрото ченге горе, лицето на О’Донован сияеше от изненада и удоволствие. Протегна ръка и Байндър я стисна, но се притесни да изрази чувствата си. Затова тръгна напред, а по-младият детектив го последва.