Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Стигнаха до нещо като задно стълбище. Кралят, който взе твърде присърце предупреждението на Стрейндж да мълчи, държеше да слиза на пръсти по стълбите с преувеличения маниер на малко дете. Това отне известно време.

— Е, Ваше величество — весело каза Стрейндж, когато най-после стигнаха края на стълбището, — мисля, че се справихме доста добре. Не чувам шум от преследване. Херцог Уелингтън би се радвал да използва и двама ни за офицери от разузнаването. Не вярвам капитан Съмърс-Кокс или дори самият Колкхаун Грант да са минавали през вражеска територия с повече…

Думите му бяха прекъснати от много шумна и победоносна музика от флейтата на краля.

— Н… — започна Стрейндж и се ослуша за шум от стъпките на санитарите или — още по-лошо — на братята Уилис.

Но нищо не се случи. Някъде наблизо се чуваше странно, неравномерно тропане и блъскане, придружено от викове и плач, сякаш биеха някого с цял наръч метли. Освен тези звуци всичко беше тихо.

Една врата излизаше на широка каменна тераса. От нея земята се спускаше стръмно надолу и в подножието на склона се простираше парк. Отдясно се виждаше дълга двойна редица от зимни дървета.

Кралят и Стрейндж тръгнаха подръка по терасата до ъгъла на замъка. Там Стрейндж намери пътека, която водеше надолу по склона към парка. Те се спуснаха по пътеката, направиха няколко крачки навътре в парка и видяха декоративно езеро, оградено с нисък каменен перваз84. В центъра му се издигаше малък каменен павилион, украсен с изваяни създания. Някои приличаха на кучета — само че телата им бяха дълги и ниски като на гущери и на гърбовете им имаше шипове. Други трябваше да представляват каменни делфини, успели по някакъв начин да се закрепят за стените. На покрива половин дузина класически дами и господа лежаха в класически пози и държаха вази. Явно замисълът на архитекта беше от устите на всички тези странни животни и от вазите на покрива да тече вода и декоративно да се излива в езерото, но сега всичко беше замръзнало и тихо.