Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Негово величество посегна да хване лявата ръка на Стрейндж. За да го улесни, магьосникът установи, че трябва да премести в другата си ръка нещо, което държи. Това бяха „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Ормскърк.
„О, това ли? — помисли си Стрейндж. — Е, вече няма да ми трябва. В къщата в гората със сигурност има по-хубави книги!“ — той разтвори дланта си и остави „Разкритията“ да паднат на заснежената земя.
Снегът заваля по-силно. Флейтистът продължаваше да свири. Те бързаха към гората. Докато кралят тичаше, нощната шапка се изхлузи на очите му. Стрейндж посегна да я оправи. В този момент изведнъж си спомни какво знаеше за червения цвят: че той предпазва срещу магии.
— Побързайте! Побързайте! — крещеше кралят.
Флейтистът изсвири поредица от кратки ноти, които имитираха вой на вятър. Отнякъде се надигна истински вятър, подхвана ги и почти ги понесе към гората. Когато отново стъпиха на крака, те стояха съвсем близо до дърветата.
— Отлично! — извика кралят.
Нощната му шапка отново привлече погледа на Стрейндж. …Предпазва срещу магии…
Свирачът призова нов вятър, който събори шапката на Негово величество на земята.
— Нищо! Нищо! — весело подвикна кралят. — Той ми обеща цял куп нощни шапки, щом стигнем в къщата.
Но Стрейндж пусна ръката на Краля и се запрепъва през вятъра към шапката. Тя лежеше на снега — яркочервено петно сред призрачните нюанси на бялото и сивото.
…Предпазва срещу магии…
Той си спомни как каза на единия от братята Уилис, че за да прави магии успешно, магьосникът трябва да използва силата на характера си: защо ли точно сега се сещаше за това?
Сложи луната на очите ми — помисли си Стрейндж — и белотата й ще прокуди лъжливите гледки, що измамникът е пуснал в тях.
Нащърбеният бял диск на луната изплува изневиделица — не на небето, а някъде другаде. Ако трябваше да определи с точност мястото, магьосникът би казал, че е в собствената му глава. Усещането не беше приятно. Единственото, за което можеше да мисли, единственото, което виждаше, беше лицето на луната, сребристо като древна кост. Той забрави за краля. Забрави, че е магьосник. Забрави мистър Норел. Забрави собственото си име.
Забрави всичко друго освен луната…
Луната изчезна. Стрейндж вдигна глава и установи, че се намира сред заснежено поле недалеч от тъмна гора. Между него и гората стоеше слепият крал, облечен в своя халат. Вероятно беше продължил напред, след като Стрейндж бе спрял. Но без спътник, който да го води, кралят се чувстваше изгубен и уплашен. Той викаше:
— Магьоснико! Магьоснико! Къде сте?
Гората вече не се струваше на Стрейндж приветливо място. Сега тя изглеждаше такава, каквато я бе видял в началото — зловеща, неизбродна, неанглийска. Колкото до светлинките, те едва мъждукаха: малки бледи искрици в мрака, които говореха единствено за това, че обитателите на къщата пестят свещите.
— Магьоснико! — извика кралят.
— Тук съм, Ваше величество.
Сложи рояк пчели на ушите ми — помисли си Стрейндж. — Пчелите обичат истината и ще изядат лъжите на измамника.
Ушите му се изпълниха с плътен бръждящ звук, който заглуши музиката на флейтата. Звукът наподобяваше език и на магьосника му се стори, че след малко ще започне да го разбира. Той растеше, изпълваше главата и гърдите му, простирайки се чак до върховете на пръстите. Дори косата му сякаш се наелектризира, кожата му забръждя и затрепери от звука. За един-единствен страшен миг му се стори, че устата му е пълна с пчели и че пчели бръмчат и пълзят под кожата му, в червата и в ушите му.
Бръжденето спря. Стрейндж отново чу музиката на флейтата, но сега тя не му се стори толкова хубава и вече не звучеше като описание на живота му.
Сложи сол в устата ми — помисли си той, — та да не може измамникът да ме зарадва с вкуса на меда и да ме погнуси с вкуса на пепелта.
Тази част от заклинанието не му оказа никакво въздействие86.
Закови ръката ми с железен гвоздей, та да не мога да я вдигна по повеля на измамника.
— А-а-ах! Мили Боже! — извика Стрейндж. Той почувства непоносима болка в лявата си длан. Когато болката премина (също толкова внезапно, колкото се бе появила), магьосникът вече не изпитваше желание да бърза към гората.
Сложи сърцето ми на скришно място, тъй щото всичките ми желания да са мои и измамникът да няма власт над тях.
Стрейндж си представи Арабела така, както я беше виждал хиляди пъти, красиво облечена и седнала в салона сред група хора, които се смееха и разговаряха. Той й даде сърцето си. Тя го взе и тихо го пъхна в джоба на роклята си. Никой не забеляза.
86
По-късно, когато размишляваше над събитията от онази сутрин, Стрейндж предположи, че свирачът не се е опитал да го заблуди с измамен вкус.