Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Стрейндж недоумяваше. Музиката като че ли водеше краля към малка горичка. Поне доскоро беше горичка. Само преди миг магьосникът бе сигурен, че там има десетина дървета — може би дори по-малко. Но сега горичката се бе превърнала в гъсталак — не, в гора, гъста тъмна гора с диви вековни дървета. Дебелите им клони приличаха на разкривени ръце, а корените им — на змийски гнезда. Дърветата бяха гъсто обрасли с бръшлян и имел. Между тях се виеше тясна пътека, набраздена от дълбоки заледени ями, поръбени с вкочанени от студ треви. От дъното на гората се точеха тънки лъчи светлина, които навеждаха на мисълта за къща, макар че на такова място нямаше как да има къща.

— Ваше величество! — извика Стрейндж. Той се втурна след краля и го хвана за ръката. — Моля Ваше величество да ми прости, но онези дървета никак не ми харесват. Мисля, че може би ще е по-добре да се върнем в замъка.

Кралят бе завладян от музиката и не искаше да се откъсне от нея. Той изръмжа и издърпа ръката си от хватката на Стрейндж. Магьосникът отново я хвана и почти повлече краля към портата на замъка.

Но невидимият свирач не искаше да ги остави. Музиката изведнъж се усили и ги обгърна от всички страни. Друга мелодия почти незабележимо се прокрадна и сладко се сля с първата.

— А! Чуйте! — възкликна кралят и се обърна. — Сега той свири за вас! Тази насечена мелодия разказва за злия ви наставник, който не иска да ви предаде знанието, полагащо ви се по право. Нестройните нотки изразяват гнева ви от това, че ви пречат да правите нови открития. Този бавен и тъжен марш е за голямата му библиотека, която той в себичността си не иска да ви покаже.

— Откъде, за Бога… — започна Стрейндж и изведнъж млъкна. Той също я чу — музиката, която описваше целия му живот. И за пръв път осъзна с колко много тъга е изпълнено съществуването му. Той беше заобиколен от злонамерени мъже и жени, които го мразеха и тайно завиждаха за таланта му. Сега Стрейндж разбра, че за всяка гневна мисъл, която го е спохождала, е имало справедливо основание и че всяка щедрост от негова страна е била погрешна. Враговете му бяха коварни, приятелите му — неверни. Норел (естествено) беше най-лошият от всички, но дори Арабела бе слаба и недостойна за любовта му.

— Ах! — въздъхна Негово величество. — Значи и вие сте били предаден.

— Да — тъжно отговори Стрейндж.

Те отново стояха с лице към гората. Светлинките между дърветата, колкото и да бяха слаби, внушаваха на Стрейндж, че там има къща с всички удобства. Той почти виждаше меката светлина на свещите, която падаше върху удобните столове, старинните камини, в които гореше весел огън, чашите с ароматно греяно вино, което можеше да ги стопли след дългата разходка из тъмната гора. Светлините навеждаха и на други мисли.

— Мисля, че там има библиотека — каза Стрейндж.

— О, със сигурност! — заяви кралят и ентусиазирано плесна с ръце. — Вие ще четете книги, а когато очите ви се уморят, аз ще ви чета на глас! Но трябва да побързаме! Чуйте музиката! Той става нетърпелив, иска да го последваме!