Талисманите на Шанара

Какъвто си е, мрачно си помисли Уокър Бо.

И все пак — не.

Игри в игрите. Той знаеше някои от техните правила, но все още не всички.

Започна да се изкачва по стълбата на крепостта и да търси Равнинеца по тъмните коридори и още по-тъмните стаи, бързо и тихо. Спомни си как Пар го беше убедил да отиде край Рога на пъкъла, за да говори със сянката на Аланон. Спомни си в какво бе вярвал Пар. Магията е дар. Сънищата са реални. Е, и да, и не. Беше така. Но и не беше. Както с всичко, истината се намираше някъде по средата.

Старите спомени извикаха по-нови и той се видя като Аланон, който водеше Коглин надолу из коридорите на Паранор, когато Друидската крепост бе все още заключена, на границата между два свята, когато магията още я държеше скрита в отвъдното. Спомни си как Коглин бе изпълнен със страх и решителност и тези чувства отразяваха отново конфликта вътре в самия него. Коглин разбираше неговите вътрешни противоречия. Той се бе опитал да помогне на Уокър да се научи да уравновесява тези противоречия. Човек и Друид — двете страни в него, щяха да бъдат винаги в постоянна борба, изискванията и потребностите на всяка страна щяха постоянно да си противоречат. Това никога нямаше да се промени. То бе залогът, който трябваше да плати от момента, когато се съгласи да приеме родовия завет. Последният от старите Друиди или първият от новите — кой беше той? И двата, помисли си. И си помисли също, че може би така е било и с Аланон, с Бремен, с Галафайл и всички останали.

Изкачи се високо в тъмната кула и изведнъж усети едва доловимо познато присъствие. Тънко като паяжинна нишка, то проникваше от дъното на коридора, в който се бе изправил на края на стълбището. Приближи в тази посока предпазливо, защото долови и друго присъствие, което също му беше познато. Подуши Ример Дал, както би усетил дъха на обширно бездънно блато. Водачът на Шадуините изпълваше въздуха с тъмната си магия и нейното ухание беше като токсичен парфюм. Обгърната в него и едва различима, магията на Пар се бе свила, даже се бе огънала, потисната и яростна.

Уокър стигна до вратата, зад която онези двамата се бяха изправили един срещу друг, застана така, че да не го усетят и се наведе да чуе разговора им.

— Ще ти бъде от полза — тихо говореше Ример Дал, — ако не се страхуваш толкова от думата.

Шадуин.

— Ти няма да се промениш от начина, по който те наричат, нито дори от начина, по който сам се наричаш. Истинската опасност за теб е в това, че се страхуваш да приемеш истината за себе си.

Шадуин.

Нещо в съзнанието на Пар Омсфорд неспирно му нашепваше тази дума, преследваше го наяве и насън. И Ример Дал беше прав — той не можеше да престане да се страхува от нея, ставайки все по-сигурен, че се превръща в това, срещу което се бореше от самото начало, в онзи враг, срещу който сянката на Аланон беше изпратила потомците на Шанара.

Стана от края на леглото си, отиде до прозореца и се загледа в нощта. Небето бе облачно, а земята тиха и потънала в мъгла, като обгърнатото в сенки пространство, където се щураха фантомите на неговото съзнание. Той се разпадаше и знаеше това. Чувстваше как става. Мислите му бяха разпокъсани и несвързани, разумът му се препъваше и той не можеше да се концентрира върху нищо смислено. С всеки изминал ден ставаше все по-лошо, мракът се спускаше над него и го изпълваше като чаша, която всеки миг щеше да прелее. Изглежда не можеше да се спаси. Нощите му бяха преследвани от сънища за това, как се изправя срещу самия себе си като Шадуин, а дните му бяха накъсани, уморителни и лишени от на надежда. Беше отчаян. Постепенно започваше да обезумява.