Талисманите на Шанара

Рен се обърна назад, за да се увери, че Смоците продължават да ги следват и продължи да бяга. Само след миг те щяха да се озоват в Тресавището. Елате насам, елате насам, повтаряше тя отново и отново наум, за да им внуши волята си. Планът, който бе измислила, за да унищожи Смоците, беше прост. Да ги нападне в равнините с толкова хора, че да си помислят, че това е челният отряд на Елфовата армия или поне значителна част от него, да ги привлече сред дърветата и оттатък към Мъгленото тресавище, да ги накара да тръгнат по следите, които Стреса бе избрала и познаваше, докато те не ги познаваха, и да ги въвлече в капан, от който не можеха да избягат — капан, където тяхната сила и коварство щяха да се окажат безполезни.

Както и много други неща, решенията на настоящия момент можеха да се открият в миналото, в случаите, описвани в песните на Пар Омсфорд и легендите за техните Шанарски предци.

Предвождана от Стреса и следвана от Трис, Рен увлече Шадуинските твари дълбоко сред блатото, без да им позволи да разберат, че вече не преследват цяла армия, а само едно момиче, един мъж и едно същество от друг свят. Насочи огъня на Елфовите камъни срещу тях, както и към земята, по която стъпваха, към гъстите дървета, обвити с лиани и мъх, и към зловонните зеленикави води наоколо. Правеше го, за да ги обърка и разгневи, да ги извади от равновесие и да не им позволи да се откажат от преследването. На времето се страхуваше да използва магията на Елфовите камъни. Но това беше отдавна, толкова отдавна, колкото животът й преди пътуването до Мороуиндъл и преди да открие чия наследница е. Беше се освободила от тези страхове, когато прие, че е по рождено право Кралица на Елфите, и измъкна своя народ от Мороуиндъл. Магията сега бе част от нея, част от завета, които й бе предала нейната баба, огънят бе кръвно наследство от нейните предци, предназначено да я пази от всяка опасност. Вярваше, че ако е достатъчно силна, нищо няма да може да й навреди.

Стана по-светло и наближаваше обяд. Когато можаха, те хапнаха и пийнаха в кратката пауза по време на бягството им. Понякога спираха и се вслушваха, за да се убедят, че преследвачите им са след тях. Тресавището ставаше по-гъсто, пълно със сплетени корени, с дървета, чиито клони висяха надолу като трупове, с тихи бездънни води и подвижни пясъци, които можеха да погълнат човека мигновено. Стреса внимателно подбираше пътя им, като откриваше твърдата почва и уверено вървеше напред. На два пъти Смоците неочаквано ги настигаха, първия път в опит да ги обкръжат, втория при един внезапен щурм на тези обвити в желязо чудовища, при който те за малко не бяха смазани. Тресавището явно не ги задържаше. Смоците преминаваха през него като по твърда земя. Рен не можеше да разбере дали някой от тях се е загубил или върнал назад. Надяваше се, че не. Надяваше се, че всички продължават да я преследват. Те бяха създадени тъкмо за такава цел и нищо друго и тя се молеше, че инстинктът им за преследване ще продължи да ги води дори там, където по-разумни и не така силни същества биха се оттеглили.