Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Малко след пладне стигнаха до водата.
Тогава започнаха да плуват, като се стремяха да не вдигат много шум. Зад тях шумът на прерледвачите им отекваше сред дърветата, груб, страховит и все по-близък. Водното пространство бе огромно и застояло-зеленикаво, тихо като гробница. Простираше се, обгърнато в облак мъгла, която висеше над него като саван. Бреговата ивица от всички страни не се виждаше сред мъглата. Отсрещният бряг бе напълно скрит. Лиани и мъх висяха по околните дървета, като зелени дантелени пелени, а корените се сплитаха и увиваха долу във водите като лакоми змии. Навсякъде беше тихо — нито птици, нито насекоми, нито риби, нито дори шепот на вятъра не нарушаваха тишината. Човек имаше чувството, че времето тук е спряло, че животът е застинал, че всичко стои в очакване.
Тук, каза си Рен и дъхът й неволно спря. Тук ще бъде краят.
Но нямаше време за повече размисли. Смоците приближаваха, като цапаха през блатото и смазваха всичко, което им се изпречеше на пътя. Стреса вече бе свила към една тясна ивица суша, образувана от земя и корени, която се намираше в центъра на огромното водно пространство. Рен и Трис побързаха да я последват. Те свърнаха в тази посока, като си проправяха път сред плътната мъгла. Рен вдигна поглед към небето за първи път, откакто бяха тръгнали да бягат. Но небето беше празно. Още бе твърде рано. Продължиха бързо, като стъпваха леко, тихо и се заслушваха, за да чуят приближаването на Смоците. Загледаха се към водите, очаквайки Тварите, но не се виждаше нищо, освен непроницаемата им, застинала повърхност.
Бяха напълно обгърнати в мъгла, когато Смоците се появиха откъм дърветата и спряха внезапно. По бронята на телата им се влачеха лиани и клони и бяха толкова разгорещени, че от тях се издигаше пара. Те изравняваха със земята всичко наоколо и се скупчиха на брега на мочурището. Преследвачите бяха с тях. Щом видяха Рен, те бързо се спуснаха към нея.
— Отсам — просъска Стреса и обърна глава наляво.
Тя погледна и видя един риф сред водите — това беше скала, обвита с мъх и лишеи, и тогава забеляза две струйки пара. Разбра, че това са ноздри. Бяха двама, а зад тях, почти невидим в мъглата, още един. Още бяха тук, както по времето на Уил Омсфорд. Това бяха чудовищата от дълбоките води на Мъгленото тресавище, Тварите.
Стреса тръгна отново и тя забърза след нея, едва сдържайки се да не се втурне напред, за да вървят колкото се може по-тихо, както се носят облаци по небето. Не трябва с нищо да ги обезпокоим, каза си тя. Нека дремят още малко. Мъглата се стелеше наоколо им, но не беше толкова гъста, че да ги скрие от преследващите ги създания. Хвърли поглед назад и забеляза, че Смоците са се качили върху наноса.
Но само двама от тях!
Тя рязко спря и прошепна на Стреса и Трис също да спрат. Двама не е достатъчно! Искам ги всичките! Тя се обърна назад, извади Елфовите камъни и ги вдигна нагоре.
— Не! — чу се резкият вик на Стреса. Но въпреки това Рен насочи огъня напред над неподвижните блатни води срещу Смоците, които бяха спрели на брега. Пламъците се забиха в тях като стрели, които ги пърлеха и изгаряха. Смоците отстъпиха назад, разравяйки земята. Почувства как нещо в езерото се размърда. Не още! Смоците по брега започнаха да кръжат наоколо, чернодрехите им господари се опитваха да ги успокоят. Един от Преследвачите с писък изчезна в бъркотията от железни нокти.
Огледално неподвижните зеленикави води се надиплиха от вълни. Рен си пое дълбоко дъх. Спокойно, спокойно.
После тя удари отново, Елфовият огън избухна сред Смоците и този път те тръгнаха срещу нея, втурнаха се към наноса.
Всичко в езерото започна да се движи, рифовете бавно се преместваха, скупчваха се черни сенки. Тя виждаше всичко това с ъгълчето на очите си, докато тичаше подир Трис и Стреса — видя го от двете страни, отпред, а също и отзад и си даде сметка, че е в голяма опасност. Ако Тварите нападнеха сега, никой от тях нямаше да се спаси. Чудовища от блатото, по-древни от Шадуинските изчадия и неумолими като вечността — срещу тях тя искаше да изправи Смоците. Те са били тук, когато Уил Омсфорд и Амбърн Елеседил са преминали през Тресавището преди повече от триста години да търсят Огнената кръв. Тези чудовища бяха погълнали двама от Елфите-Ловци, изпратени да придружават Равнинеца и Избраницата. Тя се надяваше, че ще погълнат и Смоците.
Пред тях се появи остров, малко по-голям от ивица каменлива земя, осеяна с храсти и на места — с по няколко кипариса. Наносът стигаше до нея и продължаваше и по-нататък. Ивицата беше единствената земя наоколо, обвита в мъгла и напълно безжизнена.