Талисманите на Шанара

Пенливо и бурно, морето започна да се вълнува.

Дойде времето на фантомите, на призраците, които се носеха по вятъра, както се носят корабите по морето, на същества, които можеха да се движат, без да оставят следи след себе си. Дойде времето, когато дневните надежди, очаквания, страхове и колебания добиваха форма и настъпваха, търсейки глас, с който да говорят, търсейки спасение чрез някаква новопридобита вяра. Настъпи времето, когато разумът отстъпва пред прищевките на въображението. Настъпи време за сънища.

Уокър Бо призова своята духовна форма, загледа я как идва, бърза и сигурна като ястреб, политащ надолу и когато го настигна, той протегна ръце да я посрещне, издигна се от тялото си, лек като въздух, хвана я и се понесе. Безмълвен, невидим, като един от призраците на нощта, той излезе от горите и се спусна над хълмовете на Руните, като бързо минаваше покрай тъмните стволове и покритите с листа клони, през мълчанието и мрака, с мрачната сигурност на смъртта. Носеше се тихо като зимен лед, насочвайки се към попарените пусти равнини отсреща, преминавайки през ситния дъждец към чакащия черен обелиск. Движеше се по маниера на Друидите, по начина, на който Аланон го бе научил — като безплътен дух. Спомените го мамеха и зовяха, тези на Аланон и тези на човека, който беше на времето. Едновременно изникваха и двата вида спомени и той отново се видя като бездомника, който не искаше да повярва, който се съпротивляваше на промяната, която Друидската магия неизменно предизвикваше. В същото време Уокър Бо виждаше себе си като сянката на Друида, който бе предизвикал всички събития, завършили с тази промяна, като бе предал на Брин Омсфорд завета, който се предаваше по наследство и който най-сетне бе осъществен от самия Уокър. Странно беше да си така раздвоен и в същото време бе уместно. Той никога преди не можеше да се примири със себе си и неговото неудовлетворение се дължеше до голяма степен на това, че не се чувстваше цялостен. Сега беше завършен: един човек, побрал в себе си много други, един, формиран от всички. Все още се учеше да бъде това, което бе станал, да се чувства добре такъв, какъвто е. Но преди всичко се чувстваше цялостен и така се чувстваше по-добре.