Пътят на кралете (том II)

Не си бил прав, татко. Каза, че ще се науча да преодолявам смъртта. А ето ме сега. Години по-късно. Същият проблем.

Мостовите застанаха около него. Лопен се приближи с мехче вода. Каладин отказа, после го взе и уми лицето и ръцете си. Топлата вода намокри кожата му, а след това донесе приятен хлад, докато се изпаряваше. Издиша дълбоко и благодари с кимане на дребничкия хердазиец.

Лопен повдигна вежда и посочи към вързаната на кръста му кесия. Бе взел отново последната кесия сфери, която бяха приковали на моста със стрела. Правеха го вече за четвърти път и винаги успяваха.

— Имаше ли някакви неприятности? — попита Каладин.

— Не, ганчо — отвърна му Лопен с широка усмивка. — Беше лесно, като да спънеш някой рогоядец.

— Аз чух това — дрезгаво каза Скалата, както си стоеше във войнишка стойка наблизо.

— А въжето? — продължи Каладин.

— Хвърлих го цялото долу. Но не привързах края му към нищо. Точно както каза.

— Хубаво — отвърна Каладин. Провиснало от моста въже щеше да е нещо твърде очевидно. Ако Хашал или Газ само надушеха какво планираше той…

Ами къде е Газ? Защо не дойде при пробега с мостовете?

Лопен даде на Каладин кесията със сфери и сякаш желаеше да се отърве от отговорността. Каладин взе кесията и я пусна в джоба на панталона си.

Лопен се оттегли и Каладин отново зае стойка. Платото от другата страна на пропастта бе дълго и тясно, със стръмни склонове по краищата. Както и в последните няколко битки, частите на Далинар Колин помагаха на войската на Садеас. Далинар винаги пристигаше късно. Може би се оправдаваше с бавните си, теглени от чули мостове. Много удобно. Хората му често прекосяваха пропастта, без да ги посреща стрелба с лък.

По този начин Садеас и Далинар печелеха повече битки. Не, че това имаше значение за мостовите.

От другата страна на пропастта умираха много хора, но Каладин не изпитваше нищо към тях. Нямаше стремеж да ги лекува, нито желание да им помага. Каладин можеше да благодари на Хав, че го бе обучил да мисли за „нас“ и за „тях“. По някакъв начин Каладин разбра за какво бе говорил баща му. По погрешния начин, но все беше нещо. Защитавай „нас“, унищожавай „тях“. Войникът трябва да мисли така. И Каладин мразеше паршендите. Те бяха врагът. Ако не се бе научил да разделя ума си така, войната досега да го е унищожила.

А може и вече да го беше направила.

Докато гледаше сражението, се съсредоточи върху едно нещо, за да отклони мисълта си от това. Как се отнасяха паршендите със своите мъртви? Действията им изглеждаха странни. Паршендските войници рядко местеха мъртвите; избираха обиколни пътища за нападение, за да избегнат телата. Когато алетите стъпваха върху мъртъвците на паршендите, там ставаха жестоки сблъсъци.