Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Не се безпокой. — Дръпна рязко веригата, кръстатото острие в края й се отскубна от капака на сандъка и се лепна за протегнатата й длан. — Пътувам с малко багаж.
Глокта гледаше размазаните отражения на пламъците в неподвижната повърхност на водата. Мъждукащи петна по черния фон — червено, жълто, искрящо бяло. Фрост опъваше греблата гладко и равномерно, бледото му лице, осветеното от пламъците, не издаваше никаква емоция. Северард седеше зад него прегърбен, зареял сърдит поглед във водата. Витари беше най-отпред, на носа на лодката. Щръкналите кичури на косата й смътно се очертаваха на тъмния фон зад гърба й. Греблата се топваха и пореха почти безшумно повърхността. Лодката сякаш беше неподвижна, единственото усещане за движение идваше от това, че тъмното очертание на полуострова бавно се отдалечаваше и потъваше в мрака.
Какво направих? Обрекох цял град на смърт или робство. И за какво? За едната чест на краля? За честта на малоумник с потекли лиги, който вече не може да контролира отделителните си функции, да не говорим за цяло кралство? От гордост ли го направих? Да бе. Нея загубих отдавна заедно със зъбите си. Заради одобрението на Сълт тогава? Най-вероятно сега ме чака за награда въжена яка и дълъг полет надолу.
Тъмният контур на скалата и кацналата отгоре й Цитадела вече почти се сливаха с нощното небе. Изчезваха и тънките кули на храма. Отплаваха към миналото.
Можех ли да постъпя иначе? Можех да се присъединя към Айдър и другите и да предадем града без бой. Щеше ли нещо да се промени? Глокта прокара език по венците си. Императорът бездруго щеше да започне с чистка на града. Сълт така или иначе щеше да ме отзове. Никаква разлика, не си струва да го мисля. Какво ми каза Шикел? Малцина са тези, които имат някакъв избор.
Подухна хладен ветрец и Глокта се уви в палтото си. Скръсти ръце на гърдите си и с болезнена физиономия взе да раздвижва изтръпналото си стъпало в ботуша. Дагоска се беше стопил до една-единствена светла точица в далечината.
Точно както го каза Айдър — за да могат архилекторът и подобните нему да посочват на картата и с гордост да заявяват, че ето тази точка е наша земя. Устните му се извиха в усмивка. Но ето че след всички усилия, жертви, кроежи, планове и убийства пак не успяхме да задържим града. И цялата тази болка за какво?
Естествено, нямаше отговор на мислите му. Чуваше единствено пляскането на леките вълни в бордовете на лодката, скърцането на дървените гребла в халките, тихото успокояващо шляпане на греблата по повърхността на водата. Искаше му се да изпита отвращение от себе си. Вина за стореното. Да му дожалее за всичките онези хора, оставени на милостта на гуркулите. Като на другите хора. Като на мен самия, но преди много време. Но смазващата умора и непрестанната болка, която тръгваше нагоре от крака, минаваше през гръбнака и стигаше чак до врата, не допускаха други усещания. Примижа, докато се наместваше на дървената седалка в търсене на най-безболезненото положение на тялото. В края на краищата не виждам смисъл да се самонаказвам.
Наказанието скоро само ще дойде.
Перлата на градовете
Сега поне можеше пак да язди. Тази сутрин бяха свалили шините и в момента кракът му се блъскаше болезнено при всяка крачка на коня. Пръстите му стискаха немощно юздата. Ръката му нямаше сила, болеше го без превръзката през гърдите. Всеки удар на копитата в потрошената каменна настилка тръпнеше в зъбите му. Но поне вече не беше в каруцата, това бе най-важното. В последно време малките неща го правеха истински щастлив.
Останалите яздеха в мрачна мълчалива група, посърнали като погребална процесия, но Джизал ги разбираше. Всичко наоколо беше посърнало и мрачно. Прашна равнина. Тук-там гола скала. Пясък и камъни, напълно лишени от живот. Небето беше все така бледосиво, натежало като олово, дъждовно, но дъжд така и не се изливаше на земята. Яздеха скупчени около каруцата, сякаш да се топлят взаимно. Бяха единствените топли същества насред стотици мили студена пустиня. Единствените движещи се същества в застинало във времето място. Единствено те живи в тази мъртва земя.
Пътят беше широк, но камъните по настилката бяха напукани и разкривени. На места цели участъци бяха оголени, а на други камъкът тънеше в калта. От двете страни на пътя стърчаха пъновете на отсечени дървета. Баяз явно забеляза погледа му.
— Някога този булевард минаваше под шпалир на величествени дъбове в продължение на двайсет мили от градските порти. Лятото листата им шумоляха от вятъра. Садени са в Старите времена собственоръчно от Ювенс. В самата зора на Старата империя, много преди да съм бил роден.